цялата мръсна, мокра и в сняг. Погледът на черните, едва-едва замъждукали при появяването
ми очи, бавно се плъзна по лицето ми, по мократа шия, която беше гола, след поредното
падане, по одраната длан, другата аз просто я скрих. След това лорд Тьер с много спокойно
изражение на лицето се обърна към капитан Верис.
-На общи основания, лорд-директор, точно както искахте – мило се усмихна тя.
А аз бързо изтичах по стълбите, шмугнах се във вратата и почти бегом отидох да си
взимам душ.
Ама бях забравила, че в гостната ме чака мислещо и даже говорещо същество.
-Уха, добре са те извъргаляли – уведоми ме събудилият се при появяването ми котарак. –
Верис ли злобее?
Спирайки, аз неволно се усмихнах, гледайки доволната сита физиономия на Късметчето,
а след това осъзнах, че той едва ли ще се съгласи да бъде помачкан и постискан. И не бърках:
-Не се облизвай за тялото ми – Късметчето прикри муцунката си с пухкавата опашка, -
по-добре отивай да се докараш до човешки вид, че ме е страх да те гледам.
И аз отидох да се къпя. Бърз душ, вече станалата ми любима униформа на академията,
събрани във възел коси, тетрадките – в папката и мисъл, че може би ще успея и да закуся.
До първата лекция имаше още време, но тогава се появи нещо, заради което бях готова да
забравя за сутрешния чай.
Изви се адски пламък.
В гостната.
И аз само леко се усмихнах, когато чух вежливото почукване на вратата – беше странно,
защото цяла нощ магистърът беше прекарал тук и деликатността му ме поразяваше.
-Не може – шеговито отговорих аз, обувайки си ботушите.
-Изобщо ли не може? – весело се осведоми той от другата страна на вратата.
-Х-х-хич! – нагло заяви Късметчето, намесвайки се нагло в нашата идилия.
Пауза. След това замисленият глас на Риан:
-Някак… прекалено бързо…
Припряно излязох в гостната и се приближих към магистъра, който с леко недоумение
разглеждаше наглия котак. Той, от своя страна демонстративно се прозяваше, показвайки
зъбите си. Мен веднага ме прегърнаха. Късметчето, след кратък размисъл, реши да
коментира:
-Мъжки, ако не е твое, не пипай!
Реакцията на Риан беше:
-И паметта напълно се е възвърнала… не е зле – а след това, обръщайки се към мен, лорд-
директорът попита: - Може ли да го взема?
Досега никога не бях и подозирала, че котешката муцунка може да изобрази такъв обиден
вид и очите да станат такива – огромни-преогромни.
-При Царапка ли? – уточних аз.
-Не – Риан се разсмя, целувайки косата ми, – в своя замък аз в такова състояние няма да
го пусна, ти даже не можеш да си представиш как завърши предишното му пробуждане.
-Как? – на мен наистина ми беше интересно.
-Дълга история – обятията станаха малко по-силни. – Ще ми го дадеш ли?
-Късметчето?
-М-м-м… да – стана ми ясно, че ще се наложи отново да си реша косата, но нямах нищо
против.
-Моето разрешение задължително ли е? – почти губейки нишката на разговора, попитах
аз.
-Аха – Риан продължаваше да целува косата ми.
Аз меко се измъкнах от обятията му, обърнах се към магистъра и видях това, което той
изобщо не искаше да показва – потъмнелите очи. Като че ли започвах добре да опознавам
лорд Риан Тьер.
-Какво не е наред? – просто не можах да се въздържа да не попитам.
Вечерта ние се бяхме уговорили, че той ще вземе пръстена ми и ще го замени с
идентичен, направен по поръчка от доверен златар в столицата, но нещо ми подсказваше, че
лорд-директорът има намерението да промени плановете си.
А в отговор – тишина. Обмисляйки, аз стигнах до извода:
-Негово височество наследният принц…
-Днес сутринта се опита да назове името на годеницата си – завърши изречението ми
магистърът. – И аз съм сигурен, че се досещаш, чие име прозвуча.
-Но там не бяха твоите следи – усмихвайки се, отбелязах аз.
-Разбираш ли – Риан също се усмихна и лицето му веднага просветля, - разпитаните
водници имаха алиби и нямаха никакви способности по използването на огнени портали, а
като се има предвид, че аз накрая леко се ядосах и подпалих паравана… На тях, след нашето
изчезване, им се наложило и пожар да гасят…
-А-а-а – проточих аз. – И какво стана после?
После звънна звънецът. Взискателен и продължителен.
-Ще тичам – вдигайки се на пръсти, леко докоснах с устни бузата му и смутена, веднага
се отдръпнах. – Късметчето може ли засега да остане тук?
Риан, след моята целувка стоеше и се усмихваше, но в момента, когато озвучих въпроса
си, се намръщи и отговори: