реших да направя извод от тях, - защото в света на мъртвите нищо не ни заплашва.
Внимателно ме изгледаха, а след това Тесме неохотно, но все пак кимна и произнесе:
-Приблизително така, Риате. За останалите, конкретизирам – в отвъдното проклятията
нямат сила. Изобщо. Нито проклятията, нито пожеланията.
Не, всички бяхме учудени, но мълчахме, спомняйки си за първото предупреждение.
-След мен, адепти – изкомандва Тесме и се насочи към черна, обкована с желязо врата,
която само смътно напомняше онази, която водеше в неговата лаборатория.
Разпределяйки се по двама, ние тръгнахме след него, а когато вече почти бяхме стигнали
входа, отнякъде изскочи Късметчето, чевръсто се изкатери по мен и ми се наложи да го взема
пак на ръце. Това, което правеше впечатление беше, че той изглежда невъобразимо доволен,
дори се усмихваше, с което предизвика пълния с учудване поглед на Янка. Тя така и
продължи да го зяпа, докато Късметчето с грациозно движение не обърна глава към нея, след
това някак пошло й намигна и отгоре на всичкото добави:
-С какво можем да се заемем довечера, зайче? Нощта ми е вече заета, но през вечерта съм
целият твой.
През вратата Тимянна успя да мине чак от третия път, и то само защото я хванах за ръката
и я дръпнах след себе си. Късметчето подличко се кискаше. Но когато влязохме в
помещението, даже той притихна стъписано.
-Уважаеми колега, вярно е, че говорихме за оформлението на интериора на аудиторията,
но това, с цялото ми уважение, едва ли е особено подходящо за помещение, където ще се
водят лекции – разглеждайки черните, украсени с вътрешности стени, произнесе Тесме.
-Та това е само илюзия, уважаеми колега – прозвуча глас… от небето…
В следващият миг всички адепти синхронно изкрещяха от ужас. Освен мен, защото на
мен ми затвориха устата с лапа и прошепнаха:
-Това също е илюзия.
И затова, докато гледах как черният скелет на дракон се спуска от черния, и затова неясно
колко висок таван, аз не крещях, не… Просто тихо чувствах как ми се изправя косата…
А останките на чудовището мирно и тихо стигнаха до пода и се превърнаха във висок
човешки маг, същият онзи, когото бях видяла в камъка по време на срещата на Риан с гоблина
в „Златната арфа“. И ето, той ни изгледа всички с не много приятна усмивка и възвести:
-Здравейте, адепти на Академията на Проклятията. Добре дошли в ада!
И тогава котаракът махна лапата си, протегна се към ухото ми и прошепна:
-Селиус, главата на ордена на Тъмния огън. Трудно е да намериш втора такава гадина,
когато ги хванахме, той сам уби жена си. Сам я удуши, пред очите ми и пред очите на
Черните Конници, а след това я изпепели.
-Защо? – прошепнах аз стъписана.
-Разправяха, че от ревност, но познавайки тази гадина, със сигурност може да се твърди –
просто замете следите. В смисъл – тя нещо е знаела и той е решил да скрие това нещо по
най-сигурния начин. И дори изгори останките й, само и само никой да не се докопа до тази
информация, че дори и некромантите да няма с какво да работят. Да беше видяла лицето й,
когато той започна да я души…
И нещо ме накара да попитам:
-А тя случайно да не би да е била вещица?
-Да, морска – едва чуто отвърна Късметчето.
И такова едно усещане – че сърцето замира. И неща неуловимо, някаква догадка, някаква
идея, осъзнаване… Интересно, а маговете знаели ли са за това, че ще им предложат вместо
екзекуция, подобен начин на съществуване? Сигурно по онова време вече са били наясно. И в
такъв случай излизаше, че Селиус е постъпил съвсем подло.
Междувременно, призракът се беше приближил към нашата изпоплашена група, огледа
всеки поотделно с изпитателен поглед и дойде и моят ред.
-Домашно животно? – осведоми се магът.
-Мяу – невинно се обади Късметчето.
Селиус присви полупрозрачните си очи и дрезгаво проговори:
-Как ли пък не, няма начин да накараш да влезе в отвъдното нормална котка !
Моят котарак печално въздъхна, хвърли ми обезсърчен поглед и отговори на мага:
-Мяу!
И това „мяу“ си звучеше като откровена подигравка.
Селиус втренчено се взря в мен, аз едва също не изтърсих „мяу“, но се сдържах, а вместо
мен се изказа Тесме:
-Адептката Риате до края на разследването е с нас, но е с ограничени права, уважаеми
магистър.
Аз не разбрах веднага за какво става дума, затова реших да уточня:
-Какво? Какво разследване?
Тесме ме изгледа мрачно и не по-малко мрачно отвърна:
-Нашият уважаем библиотекар господин Бибор е на смъртно легло, Риате. А повторната