светлината на това, което бях чула, вече не ми се искаше да задавам каквито и да било
въпроси на Риан. Всъщност, не, един въпрос можех и трябваше да задам:
-Изключиха ли ме? – все така без да вдигам поглед, уточних аз.
В отговор ми зададоха друг въпрос:
-А ти какво искаш да чуеш от мен, Дея?
Аз искам да чуя, че ти никога повече няма да изчезваш от живота ми за четири дни и
половина, без дори да ми кажеш довиждане. И сигурно това е единственото, което сега ми се
иска да чуя, защото с всичко друго, дори с изключването от академията, аз бих се справила
някак, а със… загубата ти – не.
Въздъхнах изхлипвайки и все така, без да вдигам глава, изпъшках:
-Ако ти не искаш да ми кажеш, недей. Ще попитам куратор Верис, всъщност, тя е тази,
която връчва документите при изключване.
И смачквайки салфетката, аз станах, обърнах им гръб и излязох от столовата, тъй като
нямах сили да продължавам този разговор. А след това си спомних, че Риан явно беше
гладен, и така се виждаше, че практически е изтощен и се завъртях, за да се върна обратно.
Но магистърът отвори вратата преди мен.
-Не си изключена – аз все така мълчешком слушах, - въпреки настойчивото ми желание
да подпиша искането на библиотекаря, да те преметна през рамо и да те замъкна в родовия
замък. Но…
-Съвестта ти се събуди? – попитах аз и отмятайки глава, все пак го погледнах.
Лицето му потъмня, очите се присвиха и Риан пресипнало процеди през зъби:
-И какво общо има?
Да, наистина, нищо… - въпреки че, коя съм аз, че великият лорд Риан Тьер да ми се
отчита за местонахождението си, та аз съм проста адептка.
-Ти така ли ще продължаваш да мълчиш? – с глухо раздразнение попита магистърът.
Аз отместих поглед настрана, сдържах се да не изкажа всичко, което ми се беше
насъбрало по повод неговото отсъствие и тихо предложих:
-Хайде да се върнем, ти трябва да се хапнеш…
-Не е нужно да ми казваш какво да правя, Дея! – избухна Риан.
Нещо вътре в мен се разкъса и полетя към Бездната на хиляди остри парченца. Заболя ме.
Беше ми толкова обидно, но дали имаше смисъл да говоря за това? Никакъв.
-Добре – едва чуто, стараейки се да не се разплача, промълвих аз, - прави каквото искаш,
колкото време искаш и можеш отново да изчезнеш неизвестно къде. А сега, моля те, ме
върни обратно в академията, ако не те затруднява.
Магистърът мълчаливо ме хвана за ръка, дръпна ме обратно към столовата, помогна ми
да седна и премести стола по-близо до масата. В залата нищо не се беше изменило, само
дето на масата се беше появила още една бутилка вино, този път червено и чашата на лорд-
директора беше пълна с него.
Забелязвайки погледа ми, Риан попита:
-Искаш ли?
Горчиво се усмихнах и тихо попитах:
-А то с какво е? – и поясних думите си: - Отвара на забвението, отрова или нещо още по-
интересно?
Риан измърмори нещо не много почтително по отношение на Бездната и изпи всичко до
дъно, Еллохар, намигайки ми, също така гаврътна всичкото бяло вино в чашата си, а аз
просто се обърнах към прозореца и осъзнах, че повече от всичко на света, мечтая да се озова
някъде много, ама много далеч от тук.
Приближи се сервитьорът, донесе ми пай с карриса, аз благодарно му се усмихнах в
отговор и тогава прозвуча:
-Стой! – от лорд Еллохар.
Ние с полувампира трепнахме едновременно, а след това аз се постарах да предотвратя
разпита, който магистърът явно имаше намерение да спретне:
-Имам много голяма молба към вас, лорд Еллохар – стараейки се да прикрия страха си за
полувампира с нотки на раздразнение, подхванах аз, - не бихте ли могли да се въздържите от
крясъци на масата? Или истерията на адептката на Академията на Проклятията все пак е
предвидена в задължителното меню?
Еллохар махна с ръка и сервитьорът се изпари. Аз с усилие измънках „благодаря“ и
отместих едва докоснатия омлет, за да придърпам пая. И в момента, когато отчупих парченце
от него с вилицата, Риан Тьер благоволи да заговори с мен:
-Защо беше нужно да влизаш с взлом в библиотеката на академията?
Неочаквано се намеси лорд Еллохар:
-Дай на човека да се нахрани, а на теб прекрасно ти е известно какво именно е търсила
тя там, Тьер.
-Просвети ме – недружелюбно се отзова лорд-директорът.
Усмихвайки се, директорът на Школата за Изкуството на Смъртта загадъчно сподели:
-Например отговор на въпроса: „А как бих могла да се отърва най-лесно натрапчивото
внимание на някой си магистър Тьер?“.
Риан отмести вилицата и ножа, така и недорязал внушителното парче почти сурово месо,