и скръствайки ръце на гърдите си, впи поглед в Еллохар.
-А пък може – вещаеше нагло магистърът, - госпожа Риате да се е заинтересувала от
проблема с отказа от брачни задължения. А може би…
-Може би стига? – с такава демонстративна вежливост, че изглеждаше чиста подигравка,
полюбопитства Риан.
-А може – без да обърне никакво внимание на неговата реплика, продължаваше Еллохар, -
на младата адептка да й е омръзнало просто да седи по цяла нощ на перваза, в очакване на
момента, в който някои велики и могъщи ще прекратят да се цупят за измислени обиди?
Риан не се помръдна и даже лицето му не трепна, но отнякъде изведнъж, като че ли
възникна усещането, че над нас са надвиснали буреносни облаци… И решавайки да не
допускам караници, тихо признах:
-Безпокоях се.
Забравяйки за Еллохар, лорд-директорът се обърна към мен и глухо, с нежелание обясни:
-Аз вървях по следа.
Зъл, уморен, раздразнен и бодлив целият!
-Добре, не бях права – взимайки чашата с чай, аз припряно отпих глътка, опитвайки се да
преглътна най-вече желанието си да се изкажа, отколкото да си утоля жаждата.
И ама че работа – чаят имаше вкус на… вино!
Вдигайки рязко глава, погледнах магистър Еллохар, той коварно ми се усмихна в отговор
и подигравателно вдигна чашата си.
-Какъв е проблемът? – моментално се напрегна Риан. Протегна се, взе чашката от ръцете
ми, сръбна глътка и разгневено запита Еллохар: - И за каква Бездна го направи?!
-Как там те е предупреждавала твоята майчица? „Не му се доверявай, Риан.“? Можеш да
започваш.
-Абсолютно напразно, Еллохар – лорд Тьер напълни чашата си догоре с червено вино,
протегна я към мен и обясни: - В бялото вино наистина има отвара на забвението, доста
слаба концентрация, но слаба за нас, на теб и една глътка ще ти подейства. Виното, което
пия аз, напротив, стимулира както паметта, така и мозъчните процеси, то сега ми е
необходимо, тъй като тези четири денонощия без сън и почивка започват да се отразяват на
съобразителността ми, а такова нещо, в сегашната ситуация, не мога да допусна. Ако по
време на разговора ти с Рен си получила информация, която не искаш да забравиш,
достатъчно е да изпиеш половин чаша. Дръж – и ми протегна виното.
Струваше ми се, че под втренчения поглед на лорд Еллохар със сигурност ще се задавя, но
аз излях в гърлото си цялата чаша, независимо от това, че стигаше и половината.
-Уважаеми – извика сервитьора лорд-директорът, - сменете чая и чашата на годеницата
ми, и да, бъдете така любезен да й донесете от моето месо.
Хвърлих изумен поглед към Риан, но след това изведнъж усетих, че наистина много ми се
яде. И това беше такъв един зверски глад…
До идването на сервитьора, аз вече бях омела целия омлет, погледът на Еллохар вече
изобщо не ме притесняваше, така че и от тънко нарязаното и едва-едва запечено месо, също
не се отказах, а след това се случи нещо още по-странно – въпреки, че не бях забравила за
смущението, яда и дори обидата си, изведнъж от устата ми се изплъзна:
-Аз не можех да те пусна. Не знам защо, но не можех и това е. Ако трябваше, дори с
цената на собствения си живот да те спра, бих го направила!
Риан отмести отново вилицата си, облегна се назад, скръсти ръце на гърдите си и с
прекалено спокойствие произнесе:
-Да, в крайна сметка може и да ти се наложи да заплатиш с живота си за това, че ме спря
тогава, сърце мое. Защото аз не успях да я намеря тази твар. Вървях по следите й ден след
ден, изразходвах целия си резерв, слава на Бездната, една позната вещица ми помогна, и все
пак я изпуснах, гадината. И сега не зная откъде да чакам следващия удар.
Лорд-директорът тежко въздъхна, а аз го гледах, осъзнавайки ужасена, че той наистина не
е спал… всичките тези дни и разбирах откъде са и раздразнението, и умората.
-Тя нападна в Ардам – продължи магистърът, - и това беше нашият шанс да я хванем. И
струва ми се, че беше единственият...
-А вашият родов замък? – попита Еллохар.
-Да, ние пуснахме слух, че схемата на ритуала е у моя баща, но кажи ми, кой би се
напъхал в Лангред?
-Никой – магистърът се усмихна. – Даже пълен идиот не би рискувал.
-Каквото и трябваше да се докаже – замислено промълви Риан.
Сигурно виното наистина ми беше повлияло, защото доскоро аз бих си замълчала, а сега
си позволих да изкажа предположение:
-Същият този, който преди години е откраднал артефактите на семейство Тьер.
Кой знае защо, и двамата магистри така изкривиха лица, като че ли бяха изяли нещо