Как да убиеш съпруга си
Кати Лети
На мама и татко, които тази година празнуват петдесетата си годишнина от сватбата си, като по този начин доказаха, че добрият брак е вечен, докато несполучливият само изглежда такъв.
На корицата:
Как да убиеш съпруга си и други домакински съвети
На всяка жена от време на време й се приисква да убие съпруга си. „Обичай съпруга си, но гледай по-голяма част от собствеността да е на твое име“, шегуват се помежду си съпругите и бързо добавят, че ако половинката иска закуска в леглото, да върви да спи в кухнята. Оказва се, че бракът е забавна лудория, когато понякога завършва със смърт. Когато арестуват Джаз за убийство на съпруга й, тя вече не вижда нищо смешно. Би трябвало животът да започва на четирийсет, а не да свършва с доживотна присъда за предумишлено убийство. Двете й приятелки Каси и Хана са решени на всичко, за да докажат невинността й и разкриват изневери и поредица от брачни капани, а изненадите се редят една след друга. В един миг браковете и на трите изглеждат стабилни, а в следващия рухват.
Дръзка, различна и много забавна книга.
Кати Лети си извоюва много скандална слава още като тийнейджърка с романа „Пубертетски тъги“. След няколко години вече журналистка и авторка на сценарии за телевизионни сериали в Америка и Австралия, тя пише редица бестселъри, преведени на четиринайсет езика. Живее в Лондон със съпруга си и двете си деца.
ПЪРВА ЧАСТ
1. ВЕСЕЛАТА ВДОВИЦА
Бях четирийсет и две годишна майка на две деца, когато изгубих оргазма си. Сигурно ще попитате как е възможно човек да изгуби оргазма си. Да не би да е чорап? Да не би да е подхвърлен в някой сексуален кош за пране, където очаква да бъде събран с половинката си, за да сътвори поредица от умопомрачителни оргазми? Хората често губят нещата си.
Губят самообладание. Губят чувството си за хумор. Губят добрата си форма. (Да ви говорят нещо думите „дамски стягащи чорапогащи от типа „Кънтрол топ"?) Губят си ума. (Особено след като родят, това е абсолютно сигурно.) Но не и оргазмите си. А ето че аз не успявам да го намеря къде се е покрил. Оказа се по-неуловим дори от сянката на Питър Пан.
Повярвайте ми, търсих го по-усилено и упорито, отколкото са търсени Бермудският триъгълник, безследно изчезналата авиаторка Амелия Еърхарт, Йети, корабът призрак „Мари Селест", чудовището от Лох Нес и скрупулите на президента Джордж Буш.
Сигурно си мислите, че аз, Каси О'Каръл, съм поредната разхвърляна глупачка? Не е лъжа, че не мога да намеря и корен квадратен на хипотенузата, но това изобщо не е в състояние да ме накара да захапя възглавницата вечер, както се случва често напоследък и да рева, докато не ми останат никакви силици и най-сетне заспя.
Не. Нещастната ми катеричка задъхано драпа към някой мъжкар и вехне като на госпожица Хавишъм1. А като гледам, май няма какво да направя по въпроса.
Между другото най-добрата ми приятелка, Джаз, изгуби нещо далеч по-важно - съпруга си, доктор Дейвид Стъдландс, хирург с международна слава, филантроп и експерт в Световната здравна организация. Да не говорим, че нещастието се случи при доста подозрителни обстоятелства. Дори докато пиша тези редове, Джаз е задържана по подозрение в убийство. Това е и началото на тази история, започнала в залата за посетители на женския затвор „Холоуей" в Северен Лондон.
Изобщо не можех да допусна, че Джасмин Джардин би изрекла думи като „Арестуваха ме за убийството на съпруга ми " . Затова пък „Очаквам дете от връзката си с Джордж Клуни" или „Ами ако предменструалният синдром се окаже лъжа и измама, значи съм съвършена гаднярка" би било съвсем в реда на нещата. Случаят обаче не е такъв.
Когато най-сетне възвръщам способността си да говоря, имам чувството, че дублирам някой филм.
- Случаят не е какъв?
- Убийство... Тези кретенясали ченгета си мислят, че съм убила Стъдс. Нямам право дори на гаранция!
- Убийство? - повтарям пак като малоумна. Истината е, че има нещо мелодраматично, съвсем като в сълзлива телевизионна сапунка. Седнала съм с изпънат гръб на неудобния стол в залата за посещения в затвора и зяпам онемяла и замаяна най-добрата си приятелка. Сигурно съм изпискала последната дума, защото надзирателката ме стрелва с поглед, бдителен, но безизразен, също като на преял хищник, прекалено ленив, за да скочи към новата си жертва. Разплула се на въртящия се стол, рови вестника пред себе си, начумерена, но напълно апатична.
Страхът ме сграбчва с огнени пръсти.