- Ти наистина ли си ходил да тормозиш онзи драматург от пандиза, за да го накараш да промени показанията си? - питам аз.
- Да. Не е ли невероятно какво са готови да направят хората, когато насочиш срещу тях зареден доберман. Не го направих заради Джасмин. Направих го, за да ти докажа колко много те обичам. Моля те - гледа ме жално той. - Моля те, приеми ме обратно. - Ако гласът му притежаваше крака, досега да е паднал на колене. - Прости ми, Кас.
Клатя бързо и решително глава.
- Да не би причината да е въображаемата ми китара? Да не би да има нещо друго? - пита нервно той, докато ми сервира вечерята.
- А, не е кой знае какво. Когато се родиха децата, си стоях вкъщи, но когато се върнах на работа, ти очакваше да продължа да върша всичко - и миенето, и прането, и чистенето, и готвенето. Остави ме сама да се оправям с децата и единствено аз ставах нощем. Беше ми дотегнало. Започнах да се променям като човек. Вече не можех да бъда себе си. Загубих интерес към секса. Ти забеляза ли? Не. Затова ти предложих да ходим на терапия. И двамата знаем докъде стигна... Но като изключим тези дребни, дори незначителни нещица, съм добре. Направо страхотно! - Натъпквам хапка в потръпващата си уста и забелязвам, че храната съвсем не е лоша.
Рори се свива.
- Виж, онова, което научих, е, че единственото правило за успешен брак е да обсъждаме проблемите честно и да стигаме до извода, че аз съм винаги виновен - обяснява закачливо той.
Моят съпруг ли говори? Сигурно в училището му е имало курс „Как да кажем каквото трябва". Зяпвам го подозрително.
- Каси - той сяда срещу мен. - Знам, че искаш да споделям с теб най-дълбоките си чувства. Бих го направил, повярвай ми, но съм мъж. Просто нямам чак толкова дълбоки чувства... Освен към теб, Кас.
Гледам го така, както пуйката зяпа фермера преди Деня на благодарността.
- Кажи ми какво мислиш - моли той.
Мисля, че вечерята е чудесна.
- Сърцето ми е загрубяло от белезите, които ти остави по него.
- Виноват - признава нещастно той. - Не може ли да сложим лимит на чувството за вина на грешника? Искам да продължа живота си с теб, Каси. - Събира очи на носа си и се преструва, че започвала се души. - Не можеш да ме изоставиш. Не и след като вече знам на каква температура се перат цветните дрехи.
Сигурно съм му се усмихнала, защото той грейва.
- Струва ми се, че в ледената епоха започва затопляне - обръща се той към небесата. - Та тя ме срита между краката само два пъти по време на целия ни разговор! - След това се обръща към мен с усмивка. В мига, в който се усмихва, целият се променя. Изправям се веднага и се преструвам, че трябва да изхвърля нещо в кофата за боклук, но в действителност целта ми е да се отдръпна от излъчването на чара му, а когато отварям кофата, не мога да повярвам на очите си, защото вътре е изхвърлена празна опаковка от мляко, а не е върната за по-лесно в хладилника. Когато отварям фризера, за да извадя водката, забелязвам, че формичките за лед са напълнени. Той ми се усмихва отново, затова се скривам в тоалетната, но се оказва, че тя ухае на чисто и е лъсната. Не само че плочките са изтъркани, но е заредил и с тоалетна хартия. Нима чудесата този ден нямат край? Имам чувството, че дори да тръгна да паркирам успоредно, Рори няма да направи нито една забележка!
- Знам, че прекалявам с настояването, Кас - обяснява той, когато се връщам слисана на масата. - Господи. Семейството на най-добрия ми приятел може да бъде избито от някоя триада, а аз няма дори да разбера, защото не можех да откъсна очи от футбола. Не умея да изразявам чувствата си с думи. Но има и други начини. - В следващия миг ме привлича в мечешката си прегръдка. От него лъха на ментова паста за зъби и на прясно изгладено. Ръката му, плъзнала по бедрото ми, е толкова позната, че ми донася спокойствие. Той е като любим чифт джинси, в които се пъхваш, без дори да се замисляш.
- Наистина много те обичам, Кас. Иска ми се да умеех по-добре да се справям с думите. Знам, че ще прозвучи изтъркано, но съжалявам, истински съжалявам, че те нараних. И теб, и децата. Днес направо ги уморих от чистене.
След това ме хваща за ръката и ме повежда нагоре по стълбите към стаите на децата, които са почистени и подредени като за снимка. Дори дръжките на вратите са лъснати. Любимите ни отрочета са вече завити и заспали и по отпуснатите им лица пробягват лунни сенки. Когато правя крачка към стълбите, той посяга към ръката ми и я стиска. Навеждам се и го целувам по устните. Не мога да преценя кой от двамата остана по-удивен от това.