Сърцето ми потъна някъде дълбоко в морските дълбини при „Титаник".
- Искаш да го шпионираме ли? Това не е ли незаконно? - В следващия момент ми се привидя оранжев затворнически гащеризон. Нямаше начин да й откажа. Джаз винаги ме е подкрепяла, когато имах нужда. Хана бе съвсем различна. „Миуичка, много ми се иска да ти помогна, но съм силно алергична към деца." Както обясних на Рори по-късно, положих известни усилия, за да я откажа от намеренията й.
- Джаз, разбира се, че си винаги добре дошла - казах й аз. - Нали не си забравила, че съм женена за ветеринар? А клиниката на същия този ветеринар е в съседната къща и той мъкне работата си у дома. Нощем няма начин да се наспиш, когато някой „пациент" избяга... Говоря за нещо с отровни зъбки, твърдо решено да ги забие в плътта ти.
Предупредих я, че според съпруга ми най-добрата защита е да праснеш нещото с кърпа по главата. Лично аз бих предпочела да повикам специалните части.
Нямаше земна сила, която да я откаже от намеренията й. Беше изпаднала в настроение, типично за дъртата детективка на Агата Кристи, госпожица Марпъл.
Най-хубавото бе, че цяла седмица имах до себе си онова, което винаги бях искала. Съпруга. Докато бях на училище, Джаз почисти малката ми разнебитена къща в Килбърн. Пъхаше по клетките измъкналите се навън четириноги, пазаруваше, оправяше се с прането и приготвяше забележителни вечери. У дома си Джаз сервираше подбрано шампанско в кристални чаши, докато у нас човек трябваше да има невероятен късмет да намери някакъв остатък от вино за готвене, пресипано в бурканче с динозаври, чийто етикет е наполовина обелен. Децата ми наричат приготвените от мен вечери ВОНЯ - Вчерашната Отврат Наново Ядлива.
Освен това помагаше на Джейми и Джени с домашните -- задача, която е в състояние да ме докара до инфаркт. Аз може и да обожавам децата си с някаква първична страст, но сутрешното гадене се появи едва след като те се родиха.
Децата са нещо като лаптопите. Нямаш дори бегла представа с колко зор са се пръкнали, докато не се окажат вкъщи, а двамата със съпруга си крещите до изнемога кой е виновният да се сдобиете с въпросното чудо на чудесата. Родителите, от друга страна, са толкова простичко скроени, че дори едно дете успява да се справи напълно безпроблемно с тях. Моите деца ме въртят на малкия си пръст още от деня, в който се родиха.
Както и да е, преследването, което ни предстоеше, бе нищожна цена за спокойствието, което Джаз внесе в хаоса у нас. Поне така ми се струваше навремето...
Отначало всичко ми се струваше като безгрижна шега. Когато учителският съвет свърши, изскочих навън и се пъхнах в колата под наем, която Джаз беше взела. Забелязах, че цялата е облечена в черно, с ниско нахлупена шапка и като никога е заменила задължителните обувки на висок ток с маратонки. Вдигна крак.
- На това му се викат лесбийски обувки, скъпа. Между другото, много са удобни. Нищо чудно, че притежателните им са толкова щастливи.
- Джаз, наистина ли си мислиш, че цялата тази работа си струва усилието? Чакат ме трийсет съчинения за проверка. - Обичам учителската професия. Да, знам, че съм се хванала за тази работа от цяла вечност, но има реална възможност да получа повишение, затова се налага да положа още малко усилия.
- Ти знаеш ли как се нарича жена, която знае къде е съпругът й всяка вечер? Вдовица - отговори си сама Джаз и натисна газта до дупка. Зимата се беше намусила. През целия януари небето остана схлупено и оловносиво. Лондон беше студен като фризер. Беше толкова потискащо, че половината население на Великобритания ровеше из Интернет в отчаяни опити да си осигури някоя резервация за Канарските острови.
Проследихме Стъдс от фитнес центъра му до Мерилебън, където министър от кабинета даваше коктейл, след това той прескочи до благотворителен банкет за гладуващите в Судан, организиран в музея „Виктория и Албърт".
Музеите мавзолеи на Кромуел Роуд изглеждаха още по-мрачни под снишилото се нощно небе. Двете с Джаз треперехме от студ, лепнали бузи да страничните прозорци на колата. Аз поправях съчиненията на светлината на запалката, а дъхът ми излизаше на бели валма в ледения въздух, докато похапвахме нещо, купено от близката количка за сандвичи, което не можеше да бъде наречено истинска храна, но поне беше топло. Бях толкова вкочанена от студ, че вече ми се струваше, че няма да ми се размине без ампутация на всичките ми крайници, когато Стъдс се появи и заслиза енергично по мраморните стълби на музея. Джаз веднага запали мотора.
- Може пък да казва истината - подхвърлих, докато приятелката ми го следваше към Хампстед. - Вече си е почти вкъщи - прозях се аз. - Хайде да се прибираме. - Трябваше ми поне още час, за да приключа със съчиненията. (Въпрос: „Какво е граматика?" Отговор: „Граматиката е начинът, по който представяте добрите и лошите неща.") Да не говорим, че спешно трябваше да се изпишкам.