Най-сетне Джаз бе готова да признае поражението си.
- Добре, Кас. Може би наистина съм прекалила с подозренията.
Тъкмо се канехме да се откажем от преследването, когато Стъдс направи достоен за пилот от Формула 1 десен завой на Хавърсток Хил и се отправи обратно към Камдън. Колата под наем се плъзна след него, след като Джаз взе завоя на две гуми. След като се възстанових от умопомрачителната маневра, се заоглеждахме за ягуара и най-сетне го мярнахме да забавя ход до тротоара пред редица разнебитени, неугледни къщи, разкривени от старост.
Стъдс говореше по мобилния и все още не бе изключил мотора, когато млада жена, загърната в пъстро пончо, лепнала мобилен телефон на ухото си, излезе от осветеното фоайе на блок с общински жилища и побърза да се настани на седалката до шофьора.
Джаз се приведе напред и стисна таблото с такава сила, сякаш се бе качила на влакчето на ужасите.
- Това е Филипа. Тя му прави проучванията.
- Може би й носи нещо, свързано с работата му - предположих аз, но усетих как стомахът ми се свива от притеснение. - Ако от това ще се почувстваш по-добре, държа да ти кажа, че само седем жени на този свят изглеждат добре в пончо. И всички до една са под девет години - или са жени на номади, които се грижат за яковете.
Джаз не беше в настроение за шеги и закачки. Последвахме автомобила с двойката на дискретно разстояние, потънали в мълчание, докато Стъдс откарваше Филипа към семейния си дом. Спряхме две къщи преди тяхната и останахме да гледаме как той въвежда младата жена.
Беше полунощ. Лондон се бе ширнал като сиво, мрачно гробище. Тъмни облаци засенчваха индиговото небе. Дъхът ни замъгли стъклата. Единствената лампа, която светна, бе в спалнята.
Малко след това угасна.
Въпреки че бяхме подели тайна операция, Джаз изрева толкова силно, че сигурно я бяха чули и в базовите лагери някъде в Антарктида. Нещо в нея се прекърши. Сякаш й правеха операция на сърцето. Тя хлипаше и ридаеше от болката, причинена от отворената рана. Няма ли лекар наблизо? Да, имаше, но в момента бе зает да демонстрира креватните си навици пред друга жена, при това в момент, когато кръвта на собствената му съпруга изтичаше пред дома им, във взетия под наем автомобил. Накарах Джаз да се премести на моето място, седнах зад волана и потеглих към къщи прекалено разстроена, за да мисля трезво.
Джаз плака цял час преди да успея да я убедя да влезем вътре.
- Заведе я у нас, в нашето легло! Това вече не е моят дом. Спокойно мога да го нарека дворец Чукингам.
Болката я разкъсваше. Раждане с цезарово без упойка щеше дай причини по-малко болка.
- Хайде, миличка - убеждавах я тихо аз. - Трябва да пийнеш нещо.
- Трябва да се намъкна в пълна вана с някой електрически уред - отвърна тя накъсано заради риданията.
Щом влязохме, пробвах да пусна няколко не особено успешни забележки за това, как повечето мъже са влечуги, само малко по-високи, ала Джаз просто се настани на свободното легло в апартамента и се сви на топка, стиснала бутилка уиски. Образът й сякаш прогаряше очите ми. Докато я галех нежно по гърба, си казвах, че нищо неподозиращите съпрузи трябва да получават поне някакво предупреждение: Този човек може да се окаже опасен за душевното ви състояние. Да не говорим, че според мен Джаз така и не е прочела написаното с дребен шрифт на брачното свидетелство.
Във вторник вечерта настроението в колата под наем беше мрачно и потискащо, докато следвахме съпруга на Джаз до благотворителна вечеря за набиране средства за жертвите на СПИН в Африка, организирана от съпругата на министър-председателя в Кензингтън Палас. Наоколо се носеше писклива музика, изпълнявана от струнен квартет. Два часа по-късно, когато бяхме напълно вледенени, Стъдс и останалите се отправиха към „Чайнауайт" за последно питие, преди да се приберат.
- Как мислиш, колко ще останат? - попитах аз. По снишилото се небе препускаха облаци, сякаш бе настанал часът пик за облаците и те бързаха да се приберат. Очевидно всички освен нас се бяха разбързали нанякъде. - Трябва да проверя домашните по математика. „Кръгът е права линия, само че завива и оставя дупка в средата", цитирах аз домашното на едно от децата. - Тези хлапетии имат нужда от помощ!
Джаз сви рязко рамене, прекалено нещастна, за да говори.
- Добре - предадох се аз. - Нека да не оставаме прекадено дълго. Искаш ли да отида да взема нещо за хапване?