- Мама му стара, Джаз! - Вече шепна и въпреки това всяка дума ми звучи като крясък. - Ти... нали не си сътворила някоя глупост?
Джаз ме поглежда така, сякаш фекална автоцистерна се е изсипала върху младоженеца в сватбения му ден.
- Касандра, може и да не си забелязала през годините, откакто се познаваме, но държа да ти кажа, че у мен няма дори наченки на склонност към криминални изпълнения. - В гласа й се прокрадва истерична нотка, която отново привлича вниманието на надзирателката. Столът й проскърцва, докато тя намества туловището си, за да се извърне към нас.
- Как е възможно дори да си го помислиш?!
- Добре де, извинявай - отвръщам аз със съскащ шепот.
- Колко пъти съм те чувала да пускаш майтапи по този въпрос? Ами всичките приказки, че бракът бил „невероятно забавно лудешко хоби, посветено на силните усещания, което понякога завършва със смърт" или „Щом има желание, бройте ме и мен", или „Не всички мъже са мръсници - някои просто са мъртви". А нещо да кажеш за онзи път, когато уж „случайно" напипа грешните хапчета против малария за пътуването на Стъдс до Малави, организирано от „Амнести"? За Бога, така го беше наблъскала, че за малко да му докараш инфаркт! Джаз, опитвам се да ти кажа, че ...
- Просто ми трябваше някакъв отдушник! На всички жени от време на време им се иска да убият съпрузите си. Това, че съм пускала майтапи, съвсем не означава, че съм някакъв Джеймс Бонд с разрешение да убива... Мили Боже, та аз дори не мога да се наредя сред начинаещите в тази игра.
Надзирателката изсумтява.
- Във вестниците разправят съвсем друго, ангелче невинно. - Тя подхвърля смачканите ежедневници към нас и без да обръща внимание на надписа „Пушенето забранено", пали цигара.
- Вестниците ли? Писали са за теб във вестниците? - Осем сутринта е и гънките на възглавницата все още са отпечатани на едната ми буза, защото скочих от леглото и се хвърлих в едно такси веднага след като Джасмин ми позвъни. Все още съм шашната от обаждането на най-старата си приятелка. Не си бяхме говорили от два месеца, по-точно откакто тя взриви бомбата в живота ми. Всички, разбира се, прочетохме, че доктор Дейвид Стъдландс е изчезнал преди три седмици, докато е бил в Южна Австралия, на някакво място със зловещото име Търминейшън Бийч, нос Кътастръфи2. (На това му се казва подходящо място за ваканция.) Видяхме обляната в сълзи Джаз по телевизията. Упорито се опитвах да се свържа с нея, но тя не отговори на нито едно от обажданията ми. Докато не чух обезумелия й глас тази сутрин, изчезването й от живота ми бе също толкова неочаквано и загадъчно, колкото това на съпруга й.
Тя разгръща трескаво вестника на издрасканата ламинирана маса и се отдръпва бързо, сякаш е радиоактивен. „Не е ли твърде весела тази вдовица?" пита вчерашно клюкарско издание над стара снимка на Джаз, на която тя доволно се налива с шампанско.
- Правена е преди години - възкликва Джаз толкова хрипливо, че ми се струва, че е на ръба на астматичен пристъп. - Истината е, че двамата с Дейвид се опитвахме да съживим брака си. Затова заминахме на почивка в Австралия - заради слънцето, сърфа, пясъка и секса. Нали го знаеш Стъдс, дай му рискове - нощно гмуркане, водни ски, теглени от хеликоптер, главоломни скорости, вреше се във военните зони, където действаше мобилната клиника на „Лекари без граница"... Късно следобеда бяхме отишли да се гмуркаме. Аз се изморих и се върнах на брега. Дейвид влезе по-навътре. Когато се стъмни, отидох да го търся. Открих дрехите и часовника му на плажа, точно където ги беше оставил. Тогава разбрах, че нещо е станало. - Тя избърсва сълза и в продължение на няколко секунди се опитва да се овладее.
- Извиках хора с лодки и търсихме цялата нощ - продължава тя. - Хората се опитаха да се държат мило и все повтаряха: „Не се отчайвайте". Затова останах с тях, което, от една страна, беше зле, защото си го представях като изгубено дете, наранено, самотно. Дни наред се вкопчвах в различни теории - реших, че работи за ЦРУ, че е избягал някъде на тайна мисия; че става дума за застрахователна измама; дори че е отвлечен от подводница! Обикалях като замаяна, бях напълно съсипана. Джош каза, че истината ни гледа право в очите, че баща му е бил завлечен навътре в морето. Дори нещо по-лошо. - Тя потръпна. - Отказвам да вярвам на такива приказки. Не мога да повярвам. - Тя се отпуска прегърбена напред.
Докато я чакам да се съвземе, проследявам с поглед плътните прави вежди на приятелката си, засенчили зелените й очи с дълги извити мигли, пухкавите устни, изваяните скули и златисторусата коса - и се удивлявам за милионен път как е възможно нежният й фин профил, достоен за шедьовър на Ботичели, да е толкова несъвместим с усмивката, която нашепва обещания за анонимен секс в някой тъмен вход. Ами леко издадената напред брадичка, която сякаш предизвиква с думите „Не си въобразявай, че ще ме сломиш!"