Джаз се изправи, вече напълно облечена, и единственото, което й оставаше, бе да тръгне и да се изправи пред отвратителната си половинка. - Бракът - заяви тя - е единствената война, в която спиш с противника. - Дръпна оранжевия си шал и го омота на врата си като примка. Символизмът не ми убягна.
- Рори не ми е враг! - възмутих се аз. - Държа да ти кажа, че е всеотдаен баща. И много ми помага. И с децата, и с почистването, и с...
- И с кариерата ли? Ти не чакаше ли повишение? Браво бе! - Хана прокара ръце по сатенения хастар на палтото си.
- Точно така. Утре сутринта имам среща с директора.
- Хайде да видим в такъв случай как некадърникът ще ти помогне да получиш работата.
Искаше ми се да я поставя на мястото й, но нямах желание да се карам с приятелките си. Никога ли нямаше да се излекувам от тази липса на елементарна дързост? Направо не беше за вярване, че водещия Дейвид Атънбъро не е направил документален филм за мен - наполовина жена, наполовина мишка с гръбнак като на медуза.
- Не забравяй, че нито една съпруга не е застреляла съпруга си, докато е минавал килима с прахосмукачката - бяха прощалните думи на Джаз, преди Хана да подкара, за да я достави у тях. Предполагаше се, че приятелката ни се прибира у дома загоряла, отпочинала и спокойна.
След като двете най-сетне потеглиха, аз се облегнах изтощена на вратата.
Джаз грешеше. Мечтата да имаш всичко не се бе превърнала в кошмара „свърши всичко сама". Двамата с Рори бяхме истински партньори. Той вършеше половината от цялата работа у дома. Наистина бе така... Нали?
6. СЕДМИЦАТА НА ЕДНА РАБОТЕЩА МАЙКА, или „КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, Е БАЩА ТИ?"
Понеделник сутринта
Сигурно организирането на евакуацията при Дънкърк е било свързано със значително по-малко проблеми, отколкото главоболията, които очакват една работеща майка, докато събуди децата си сутрин и ги изпрати на училище.
7:00. Заемам се със закуската. Иззвънява будилникът. Децата ми знаят, че е време за ставане, когато чуят изщракването на тостера.
7:10. След като все още не са станали, оправям леглата, без да се съобразявам, че те са още в тях.
7:20. Започвам да мрънкам, че могат да станат или веднага, или след като майка им обърне страницата, което изберат.
- Хайде, ще закъснеем - моля се аз, докато пълня ваната, за да се успокои малко екземата на щерка ми.
- Рибите ги юркат да се учат на ята. И не научават абсолютно нищо - хитрее синът ми, все още сгушен под завивките.
Минава ми през ума, че е много по-лесно да обичаш до полуда децата си, преди да са се научили да говорят.
7:23. Напълно отчаяна, преминавам на режим Атила Майката.
- Ставайте веднага или ще повикам баща ви! Къде, по дяволите, е баща ви?
- В тоалетната - отвръщат в един глас и двамата.
След като пускам диск, който ги кара да се измъкнат от леглата, откривам любимия шампоан на Джени с краставица, грейпфрут, 83 витамина, душ гел с джинджифил и хавлиени кърпи (два броя), след това успявам да намеря крема против брадавици на Джейми и рибеното масло и му ги давам.
7:30. Готова да се разридая от отчаяние, наблюдавам как дъщеря ми рови в гардероба кой знае за кой път през последните десет минути, докато най-сетне се спира на дрехите, които й бях приготвила снощи. Синчето ме информира, че униформената му риза е защипана между дървените пръчки на горното легло.
- Къде, по дяволите, е баща ви? - мрънкам жално аз.
- Закусва.
Нямам избор. Изтеглям матрака от горното легло върху собствения си гръб, за да може Джейми да дръпне заклещената риза. Забелязвам отражението си в огледалото. Превита съм под тежестта на матрака и приличам на двукрака костенурка. Казвам си, че трябва да отида на лекар, за да ми изправят разкривения гръбнак, и да подсетя съпруга си да сглоби новото легло на Джейми, купено преди много седмици.
7:38. Втурвам се в кухнята. Децата нахлуват като порив на вятъра. Скърцат краката на столове, разнася се недоволен ропот кой какво иска и не иска да яде. Едва ли въстанието на зулусите е било чак толкова шумно... О, не! Не може да бъде!
7:39. Започва битка с овесена каша. Някой хвърля купичката си по печката. Овес и мляко плисват навсякъде, все едно абстрактният импресионист Джаксън Полък е решил да се развихри. Къде е съдията, който присъжда наградите „Търнър" за модерно изкуство, когато най-много ми е необходим?
- Къде, по дяволите, е баща ви?