- Отмъщението на съпругата на лекаря-застъпник на човешките права. Ти си въплъщение на злото, госпожо Стъдландс - кискам се аз, докато отмивам полепналите по порцелана косъмчета, останали след сутрешното бръснене на Рори.
- Представям нещата като голям майтап, Кас, но истината е, че се чувствам отвратително. Не мога да спя. Непрекъснато ме боли глава, депресирана съм... да не говорим, че ми е толкова горещо, че съм създала собствен микроклимат в къщата!
- Ами? Да не се окаже, че момичетата, дето представят времето, трябва да те включват в прогнозите? Източна Англия остава студена и ветровита. Джасмин Джардин е влажна и задушна в очакване на топъл фронт.
- Хич не ми е до майтапи. Записах си час при лекаря, макар да съм сигурна, че се дължи на стрес. Как ми се иска да приличах повече на теб, Кас. Ти си търпелива като светица.
- Ами. Каква ти светица с две деца, съпруг, работа и седемстотин животни за изхранване?
- Просто намекни на онази горила, съпруга ти, да ти помага повече.
Вторник сутринта
Рори решава да ми помогне, като нагласява будилника да звъни час по-рано.
- Рано надигналия глава червей го изяждат птиците - ломоти сънено половинката ми, поглежда часовника отново и ми обръща гръб.
Независимо от всичко, в 7:55 съм на вратата. Въздишам с облекчение. Значи все пак ще успея да стигна навреме за срещата.
- Чао, тигърче - маха с ръка Рори, докато се настанява в джипа си.
- Рори! Мислех, че днес ти ще закараш децата на училище. Имам интервю със Скруп.
- Ама аз имам семинар. Открили са, че изследванията причиняват рак на плъховете. А и училищата са ти на път, Кас. А, да, би ли оставила добермана на госпожа Пинкъртън в Сейнт Джоне Уд? На път ти е.
Не може да бъде. Не и Баскервилската хрътка.
- Ама...
- Това им е хубавото на съвременните жени. Те се справят с всичко - ухилва се той и ми праща въздушна целувка.
Точно в осем Рори потегля с много газ, а от касетофона в автомобила му дъни „Стълба към небето".
Рори винаги си намира място за паркиране точно пред къщата, докато аз спирам толкова далече, че сутрин сериозно си мисля дали да не повикам такси, за да стигна до колата. Хуквам през глава към хондата си, повела и децата, и добермана, стиснала компас в ръка и списък на всички дребни червени плодове, подходящи за ядене.
Онзи, който е написал, че трябва да се пътува бавно и спокойно, за да стигнеш жив и здрав, очевидно никога не е разкарвал деца на училище.
Дребните се сбиват, защото не могат да се разберат кой да седне отпред. Разрешавам спора, като им нареждам веднага да сядат на задната седалка, настанявам добермана отпред и дори му слагам колан. Една от загадките, които са напълно необясними за майките, е, че синът ти може да приложи дишане уста в уста на някой помияр, пълен с бълхи, да приеме с радост дъвка, излязла от устата на друго дете с остър бронхит, да си чопли носа и да опитва изваденото оттам, но категорично отказва да седи до сестра си заради „момичешките й бацили".
Още не сме стигнали края на нашата улица, когато двамата успешно са се хванали за гушите. Това означава, че се блъскат, понякога дори и мен, и се опитват да се изритат през прозорците на автомобила. В правилника за движение по пътищата не съществува точка, която се отнася до наблъскването на шофьора от движещо се превозно средство, защото нито един що-годе разумен човек не би могъл да си представи подобна възможност. Светофарите не са създадени, както си мислите, за да улеснят движението на потока автомобили в различни посоки, а за да дадат възможност на обърканите майки, забързани към училище, да размахат ръце като обезумели към всичко, което им попадне - което в моя случай се оказва Баскервилската хрътка. Изревавам от болка, когато обиденият доберман ме ръфва.
Изпускам зелен светофар, защото съм прекадено заета да спра рукналата кръв. Изпускам и втора зелена светлина, за да извадя от косата на Джени залепнала дъвка и да направя от клечки за зъби кулата в Пиза, която Джейми е трябвало да приготви за домашно. Изпускам и трета зелена светлина, докато пиша бележки с очната си линия върху глобата, която са ми лепнали вчера. Толкова съм закъсняла, че дори не слизам от колата пред училищата на децата. Намалявам колкото да изхвърля отрочетата си на тротоара като колетни пратки. Постъпвам по същия начин и с Куджо, кучето убиец.
Тръгвам от Примроуз Хил. Натискам газта до дупка и се натрисам право в стъпенката на някакъв джип. Защо им трябва на лондонските майки да карат децата си в автомобили, които са най-подходящи за Калахари и Катманду?