- Джаз... - Щом чува гласа ми, тя вдига поглед, ала имам чувството, че дори не ме познава. - Защо те арестуваха?
Тя трепва и бързо се окопитва.
- Ти помниш ли Били - пандизчията сценарист, дето се сваляхме? Той разправял пред полицията, че съм го била наела да извърши убийството. Аз?! Можеш ли да си представиш?
- А ти какво очакваш, след като си се хванала с престъпник? Мъжете като него пишат бележки с искане за откуп, не се и сещат да драснат два реда, за да благодарят за приятното прекарване. Така и не разбрах какво намираше в него.
Тя ме поглежда унило.
- О, Кас. От колко време не се бях любила със съпруга си? Знаеш как е! Когато си на диета, дори оризовите питки ти се струват истинска фантазия. Така че и Били, и останалите мъже бяха просто оризови питки.
- Гаджето ти са го окошарили - намесва се надзирателката, без да крие, че подслушва - за измама с осигуровките. Опитва се да ковне споразумение. Та зат'ва съдията отказва гаранция.
- Истина ли е, Джаз?
- В общи линии - признава тя. - Този тип е злобен лъжец, боклучава отрепка и заслужава олимпийски медал за... но аз, разбира се, му желая само най-доброто.
Положението й е толкова сериозно, че започвам да се плаша. Вече десетилетия следя от безопасно разстояние изцепките на Джаз, обзета от нервно напрежение, но последното й попадение направо ме потресе. Ние сме жени от средната класа, на по четирийсет и няколко. Редовно си правим кола-маска на триъгълника и бръснем нагло наболите косми. Когато се случи неволно да закачим чужда кола, оставяме бележка под чистачката. Музиката, която слушаме, е класическа, няма и намек за престъпен уклон. Джаз излъча невинност, която човек обикновено свързва с чистата красота на миските и думите „Иска ми се да пътувам, да се запозная с интересни хора и да помогна за постигането на мир по целия свят." Лице като нейното няма да видите по снимките в полицейските архиви.
- Мама му стара, Джаз - възкликвам аз. - Какво ще правиш сега?
- Ами, ще инсценирам смъртта си, ще си купя нова самоличност и очевидно ще ми се наложи да отида да живея на някое дърво с лорд Лукън3. - От всяка дума блика безсилна ярост. - Животът започва на четирийсет, не доживотният затвор, защото си пречукала така наречения си съпруг. Ще се боря, какво друго ми остава. Докато Стъдс не се появи отнякъде, ти, Касандра О'Каръл, ще бъдеш най-доброто ми оръжие.
- Аз ли? - в сравнение с мекото, завадено английско произношение на Джаз моят австралийски акцент звучи грубо, дори изглежда прост.
- Тук - сочи възмутено тя вестника - са ме очернили, както са могли. Никой не ме познава по-добре от тебе. Първи приятелки сме още от колежа. С никого не съм била по-близка. Заедно си купихме първите изчанчени сутиени - дантелени и предизвикателни, с онези шантави лентички, помниш ли ги? Затова искам да поговориш с адвокатката ми, Кас. Разкажи й всичко. Да, истина е, че Стъдс ме предаде. Докарваше ме до лудост. Истина е, че от време на време ми се искаше да го пречукам... Само че той е баща на единственото ми дете. Как е възможно някой да си помисли, че ще оставя Джош сираче? Що за жена би направила подобно нещо?
Едва удържам отговора: „Предадена, съкрушена, зажадняла за секс жена", ала премълчавам. Истината е, че докато я гледам такава - копринената й руса коса невчесана и щракнала, кашмиреният пуловер започнал да се разплита на рамото, сърцето ми се свива. Свива се болезнено, независимо от всичко, което тя ми причини през последната година. Затворът е пропит със застоялата миризма на цигари; от дълго носените, непрани дрехи лъха на спарено. Зловонието става още по-натрапчиво неприятно от наслоения дъх на дезинфектант, полепнал по покрития с линолеум под. Помещението няма прозорци. Стените ме притискат отвсякъде, все едно че съм в чакалнята на зъболекар или в приемна, където нервничиш, докато те повикат на интервю за работа - при това работа, с която не ти се иска да се захващаш.
Подпирам лакти на разклатената маса, привеждам се напред и стискам ръката й.
- Само кажи какво да направя, мила.
Разнася се пронизителен звън. Подскачам. Отначало надзирателката не обръща никакво внимание, улисана в преброяването на посипалите се от косата й люспички пърхот, ала след това гаси цигарата си и с неприкрито удоволствие надига едва побралото се в сивата униформа туловище.
- Чакайте! - Поглеждам възмутено часовника си. - Имам още половин час.