В 23:00 приготвям обяда на децата, за да не губя време сутринта. Изваждам месо от фризера за вечерята утре.
Включвам пералнята. Изглаждам си дрехите за срещата с директора. Говоря на стайните цветя, започнали да завехват. Нахранвам менажерията животни. Съставям списъци за пазаруване. Прибирам небрежно захвърлена игра „Монопол". Довършвам костюма на феята за „Сън в лятна нощ", по който противният блясък отказва да се задържи, дяволите да го вземат! Тъкмо сядам и се заемам с най-неотложната задача, когато Рори благоволявала се прибере с олюляване.
- Виждаш ли колко е мирно и тихо? Не си ли доволна, че не ти се пречках цялата вечер? Не се притеснявай за вечерята. Хапнах навън. Накарах го да подпише документа за операция. Предлагам да си лягаме и да празнуваме. Хайде! - Той ми намига.
Браво! Направо супер. Това е съвършеният завършек на филма на ужасите за тази вечер - Ръката.
В този момент си спомням, че съм преместила Джени на спалнята. Ох! Малко спокойствие. Не за пръв път Рори се оказва прав: „Понякога децата ни доставят неизразима радост."
Сряда
- Казвай? - пита направо Джаз, докато пием кафе през обедната ми почивка в заведение близо до училището. Сряда е, което, слава Богу, означава, че е останала само половин седмица. - Как мина с директора?
- Заспах.
- Какво? Мислех, че Рори ще ти помогне снощи.
Свивам рамене.
- Изникна някаква спешна операция.
- Престани да измисляш извинения на този мързелив шопар. Много е трудно да се върнеш вкъщи, ако не си ходил никъде.
Наблюдавам ужасена как Джаз вади пакет фасове от чантата си.
- Ти откога пропуши?
- Не съм. - Тя щраква със запалката. - Правя се, че пуша, така че когато си сложа хормоналната лепенка, все още ще имам мензис и никой няма да заподозре каква точно лепенка си имам. Можеш да кажеш на всички, че това е страхотен антиникотинов метод.
- Де да произвеждаха и антисъпружески лепенки, за да можем малко по малко да се отдръпнем от тях - отвръщам аз и започвам да духам бухналата пяна на капучиното.
- Самата истина, миличка. Съпрузите стават все по-малко необходими. Сигурно и те ще атрофират като сливиците и апендикса на някои хора.
Това би било невероятно постижение - смаляващият се съпруг. Тъй като не мога да допусна отново да закъснея за интервюто с директора, а Рори е зает със семинара си, решавам да взема нещата в свои ръце. Както обикновено, се заблуждавам. Въпреки това едно момиче няма да разбере на какво е способно, ако не опита...
Четвъртък сутрин
След като накарах децата да спят с униформите си, ги натоварих в едно такси и ги заведох да закусват в „Макдоналдс" близо до училищата им, което означава, че излязох от нас в 7:45.
8:00. Най-сетне открих колата си. Беше паркирана близо до границата с Уелс.
8:03. Завъртам ключа. Таблото проблясва странно и ми намига. За съжаление автомобилът ми знае само японски. Впрягам всичките си умения на технически гений и решавам, че светлините сигнализират празен резервоар. Проклетият Рори. Беше обещал да го напълни миналия уикенд.
8,08. Зареждам. Отивам да платя на касата. Компютърната мрежа се е сринала.
8:15. Хуквам към банкомата отсреща. Пред мен са се наредили няколко души. Чакаме зад някакъв брадат тип, който като нищо може да се окаже бомбаджия. Той тика картата си в апарата, после я изважда и започва да я оглежда. После се навежда към прореза. След това вдига очи към небето. Не обръща никакво, внимание на предложенията за помощ. Пъха картата отново и набира грешния пин - три пъти. Машината му глътва картата, при което той изревава, започва да кълне и май посяга към пъхнатия в задния му джоб детонатор. Доказателство за умственото ми разстройство е фактът, че си казвам, че той е бомбаджия самоубиец, което означава, че няма да ми се налага да редя нови извинения за поредното си закъснение.
На ръба на пълно отчаяние съм. Оставям колата на бензиностанцията и хуквам към училище. Директорът ми е скроен от същия снобизъм и склонност към насилие, които са били гръбнакът на колониалната империя. Когато се втурвам в канцеларията с осемминутно закъснение, а потните ми гърди се надигат астматично, той прекъсва приятелския си разговор със съперницата ми, Пердита Пендъл, извива гъстата си черна вежда и подхвърля ехидно: