Куинси поглежда часовника си и скача.
- Вижте, налага се спешно да тръгна за едно изслушване - грачи тя, а гласът й отчаяно предупреждава, че след още една кутия цигари ракът на белите дробове й е в кърпа вързан. - Я опишете всичко. - Тя засилва жълт бележник върху бюрото към мен. - Обадете ми се, когато приключите. Така ще стане по-лесно.
По-лесно ли каза? Тя май изобщо не е наясно в какъв водовъртеж ще я завихря. Защо ми се струва, че тази жена има нужда от официално предупреждение да си сложи предпазен колан, ако има проблеми с врата или е бременна. Иска ми се да я предупредя: „Пътуването няма да е от най-приятните. В интерес на собствената ви сигурност е ръцете и краката ви да не стърчат навън от главоломно понеслия се автомобил."
Посягам към жълтия бележник.
Днес трябваше да проверя упражненията по граматика на шестокласниците.
Въпрос: С какво завършва съобщителното изречение?
Отговор: С доживотна присъда за убийство.
2. Колко много ТЕ МРАЗЯ! ДАЛИ Е ДОСТАТЪ ЧНО ?
Всички съпрузи си въобразяват, че са богове. Ех, какво ли би било, ако съпругите им не бяха атеистки...
Когато бях на двайсет, си бях въобразила, че имам шум в ушите, но се оказа, че това се дължи само на звънтенето на сватбени камбани, защото приятелките ми една след друга успяваха да си хванат съпрузи. Аз се омъжих за Рори, ветеринар, което си е голяма ирония, защото изобщо не съм луда по животните - вероятно защото ми се налага да ги уча всеки божи ден. (Това беше опит за жалкия, типичен за учителка хумор.) Според мен животните изглеждат най-добре на скара. Изпитвам особено силна неприязън към кучетата. Снабдени са с прекадено много зъби за приятелски настроени същества. Ако се налага да си взема домашен любимец, сигурно ще се спра на крокодил - поне ще изяде останалите твари.
Четириногите най-добри приятели на човека не са единствените, които ненавиждам. Проявявам се като истинска параноичка и по отношение на всички божи създания - двукраки, еднокраки, осмокраки. Всяка вечер, преди да се пъхна в леглото, проверявам чаршафите, да не би някой скорпион да се е намърдал там - а действието все пак се развива в Англия.
Сигурно си въобразявате, че обичате животни, но ако бяхте омъжени като мен за ветеринар, много бързо щяхте да се излекувате от подобни чувства. Вкъщи почти винаги шетаха по седем или осем кучета, също толкова котки и цяла процесия мишки, които дори не са домашни животни. Докато бях бременна, Рори разправяше на хората, че ми предстояло да се „окуча". Случваше се доста често да ме почеше разсеяно зад ухото и да ми пожелае „Лека нощ, момиче." Няма да се учудя, ако скоро започне да ми подхвърля топката за тенис, за да излазя на четири крака и да му я донеса.
Ако трябва да си представя Рори като животно, сигурно щеше да е лабрадор - предан и забавен. Запознах се с него, докато висеше на голямата стрелка на часовниковата кула в колежа, където се бе качил, след като си бе подпийнал добре, за да пусне в действие най-често използвания за свалки лаф: „Ще ми кажеш ли колко е часът?" Рори е общителен веселяк. Бедрата му са колкото бедрата на две седемгодишни хлапета, взети заедно, а бицепсите му едва се побират в тесни помещения. Изглежда създаден специално за някое от онези състезания за оцеляване сред природата. Той е роден риболовец, готов, без да му мигне окото, да прегази придошла река, да се изкатери по бялнала се от натрупан сняг планина, да изсече гора от секвои, да вдигне фермерска къща и да сложи зеленчукова яхния да къкри на огъня - да не говорим, че всичко това ще бъде свършено, преди да успея да изрека: „Кой иска да похапнем в „Макдоналдс?"
За мен животът на открито е преходът от спирката на метрото на Бонд Стрийт до входа на магазин „Селфриджес". Раснала съм в Сидни (родителите ми се преместиха тук, когато бях на шестнайсет). Географските ми познания за Лондон се ограничават до пътя към „Хародс" и обратно. Когато приятели ме канят на вилите си, например в Шотландия, в упътванията им неизменно присъства нещо от рода на: „Стигаш до „Харви Никълс" и завиваш наляво."
Омъжих се за Рори, защото ме разсмиваше.
Когато ме заведе да се запозная с майка му в Крикълуд, той нарече феномена син да обядва с майка си „ядивен комплекс". Искрящите му сини очи и светлокестеняви къдри, щръкнали във всички посоки, също си казаха думата. Имаше дял и лицето, което грейваше при всяка една от щедро раздаваните му усмивки, привличащи хората на мига. Да не говорим, че обожавам начина, по който подпира лакът на прозореца на колата, докато си свирука някаква мелодия. А колко е състрадателен! Още навремето посвещаваше половината от времето си на приютите за бездомни животни. Не че нещо се е променило. Сега притежава своя ветеринарна клиника непосредствено до къщата ни в Килбърн, въпреки това доста често работи безплатно.