Когато се запознахме, Джаз все разправяше, че съм „класическото съседско момиче" - достатъчно привлекателна, за да давам вид на специална, но недостатъчно красива, за да ме намразят останалите жени. Пет пари не давах дали съм красива или не, защото, когато се запознах с Рори, най-сетне се почувствах истинска красавица. И ето че почти две десетилетия по-късно смея да твърдя, че изглеждам добре от разстояние... нека уточня, че става въпрос за разстояние от 300 километра. Какво се беше случило?
Станах майка, ето какво. Като момиче мразех да показвам кльощавите си крака. В деня, когато се омъжих, тежах четирийсет и осем килограма. Няколко години по-късно се задъхвах в „Топ Шоп", докато се опитвах да се напъхам в чифт дънки, четирийсет и втори размер. Погледнах се в огледалото и имах чувството, че пред мен е майка ми - малки гърди и огромен задник.
Кога бях успяла да кача десет килограма? Имах доброто желание да ходя на фитнес, след като бебето се роди, но нямаше кой да го гледа. Непрекъснато се мотаех у нас по пижама и ето че много скоро се оказах отново бременна. Сега вече децата ми, Джени, на единайсет, и Джейми, на тринайсет, са големи и мога да ходя на фитнес, но тъй като съм работеща майка, е цяло чудо, когато ми останат силици да включа микровълновата и да затопля купената от някой супермаркет готова манджа. А пък децата направо ме довършват. Докато им правя чай, остатъците от храната сами се пъхват в устата ми - обилно полети с кетчуп наденички, картофено пюре, щедро смесено с пържено масло, разтопен в купичките сладолед, все неща, които имат забележителен принос към отслабването. Не може да се хвърля храна с лека ръка, нали? Затова я трупам на талията. Истинско щастие е, че обожавам мама, защото наистина се бях превърнала в нейно копие.
Когато най-сетне се приготвих за партито, облечена в костюм, купен от „Маркс енд Спенсър" още преди да родя, и както трябваше да се очаква, се наложи да закопчея панталоните под дългото сако с безопасна, забелязах, че косата ми шава. Сякаш ми махаше от огледалото. Господи, въшки. Това е един от най-често срещаните рискове при началните учителки. Възможностите бяха или да хукна по улицата с викове и писъци: „Нося зараза! Писта!", или да лепна бележка с предупреждение за карантина на вратата, или най-нетипичният за Дикенсово време вариант - да запозная скалпа си с трагедията в Чернобил, като го полея с разни химикали. Спрях се на последното. Въшките нямаха никакъв шанс за оцеляване, освен ако не се бяха снабдили с устойчиви на огън костюми и акваланги. Бях обеззаразена, но не и шикозна.
Когато Рори спря очукания си джип, вмирисан на животински екскременти, на тротоара пред дома на Джаз и Дейвид в Хампстед, аз присвих очи към еркерните прозорци и забелязах в хола издокарани хора, които със сигурност нямаха въшки. Долиташе ненатрапчива гълчава, подхвърляха се шеги, чуваше се приглушен самодоволен мъжки смях. Съпругът ми побърза да наложи маската на агне, поведено на заколение.
- Мама му стара, Джаз и Стъдс се превърнаха в истински Едмънд Хилари4 във възхода по социалната стълбица. Каси, много добре знаеш, че не понасям височините. Дай да се вържем един за друг, да не вземе някой от нас да се подхлъзне и да полети надолу.
Както подчертават в пресата, Джаз и Стъдс са „двойка на върха" с яки социални контакти. Макар да бе средата на януари, коледната картичка, изпратена лично от министър-председателя, сигурно все още красеше полицата над камината им, поставена редом до картичката от Кофи Анан и със сигурност още една от Нелсън Мандела. Най-напудрената картичка над камината вкъщи беше изпратена от близкото химическо чистене, за да ми благодарят, че съм редовен клиент.
Отвори ни Хана Улф, стиснала чаша шампанско в ръка. Тя бе енергична жена с тъмни втренчени очи като на кукла, малко носле, бухнала червена коса, веждите изскубани в две скептично извити дъги, остър, грачещ глас, който не допускаше някой да обори мнението й или да каже дума накриво за прословутите й смъртоносно силни кафета. Говори три езика като скоропоговорка с неизменния южноафрикански еврейски акцент, с който праска и английски, а смехът й, макар подобен на пролайване, звучи приятно. Хана наближава четирийсетте, макар и от обратната посока. Тази жена просто не остарява... И как да остарее след две колагенови инжекции на седмица и непрекъснато плескане с разни кремове с агнешка плацента.
Патешката й походка, отпуснатите рамене и хлътналите гърди издават, че в детските си години Хана е била зверски тормозена от майка си да се занимава с балет.