— Е, професорче? — зададе повторно въпроса си дяволът със зловещо спокойствие.
— Естествено, зная — не му останах длъжен аз. — Това е светлината, която ние застигаме по пътя й, затова изглежда, като че ли тя идва отпред. И тъй като чрез собственото си движение ние разделяме светлинните източници, то не виждаме същинските, светещите, а късовълновите, ултравиолетовите лъчи на намиращите се зад нас звезди; сега те стават видими за нас. По-преди тази светлина просто не правеше впечатление, защото бе засенчена от лъчите отпред.
— Не го разбирам — призна си госпожа Брьозен.
— Представете си — разтълкува й Силния господин, — че една дълга, дълга пехотна колона марширува пред вас, настигате я с автомобила си и пътувате покрай нея. Отминавате всички поделения, но най-напред последните и после, все по-късно, по-рано тръгналите. То е същото, както ако автомобилът спреше, а колоната маршируваше обратно покрай вас.
— Не знаете ли — включи се Синята дама, — че последния път попаднахме сред маневрите и котенцето ми си загуби копринената кърпа? Тогава беше така, ала тогава виждахме хората все отзад?
— Ами светлинните вълни нямат гръб — избоботи Силния господин, — изобщо те предават на окото ви само въздействието на трептенията, които излизат от предметите. Ако професорът можеше да проникне с поглед чак до Земята, щеше да види сега всичко обратно по време, часовниковата стрелка щеше да се движи от дясно на ляво и всички хора действително щяха да вървят обратно.
— Да, да, така е — потвърди професорът. — И аз дори го видях. Тъй като, за да ядосам дявола, го предизвиках:
— Жалко, че няма средство, което по разбираем начин да направи нещата на Земята видими за нас. Тогава всичко, което се е случило там, бихме могли сега, за разнообразие, да видим как протича обратно. Би трябвало, разбира се, да пътуваме много по-бавно, защото нали при нашата скорост времето би летяло назад и човек нищо не би могъл да възприеме ясно.
— Ха, ха! — Дяволът се разсмя. — Вие, разбира се, не бихте могли да направите такъв телескоп, но за мене това е дреболия. Погледнете тук през бинокъла. Той тъкмо ще е достатъчен за сегашното ни разстояние. Момент — така, само намалих скоростта ни дотолкова, че да настигнем светлината с нормална скорост. Къде искате да надзърнете?
— Да кажем, в нашия град. Действително вече го виждам. Това е ъгълът на Шламщрасе, мога да различа дори номера на къщата. Двадесет и едно.
— Как? — Синята дама сподави един вик. — Та това е нашата къща! А какво видяхте?
— Надникнах през отворения прозорец в гардеробната.
— Тогава слугинчето пак е оставило прозореца отворен, въпреки че аз…
— Но първо чуйте все пак! — рече госпожа Брьозен на Синята дама.
— Можех да различавам всичко съвсем добре — продължи професорът, — защото слънцето светеше в стаята. Това се случи предната събота около обяд. Тъй като бяхме пътували един час с десетократна светлинна скорост, сега вече бяхме догонили светлината, която преди около десет часа бе излязла от Шламщрасе.
— Слава богу — зарадва се Синята дама. — По това време не си бях вкъщи.
— В стаята обаче имаше някой. Само трябваше да свикна отначало с това, че виждах всичко в обратен хронологичен ред. И съвсем нищо не бих разбрал от цялата работа, ако постоянно не бях си отварял само за миг очите и не бях си създал по този начин една поредица от моментни снимки. Но ако ви ги опишех така, както ги видях, винаги на първо място по-късното: едно същество от женски пол излиза през вратата, после същата особа в стаята, слага рокля в скрина, което обаче означава, че я изважда, чак след това отваря скрина и т.н., то вие нямаше изобщо нищо да проумеете.
— О боже, о боже! Кажете само как беше действително! Сигурно е имало крадци!
— Не зная. В правилен хронологичен ред нещата протекоха горе-долу така, че отначало едно момиче порови в едно чекмедже и извади чифт бели ръкавици.
— Ах, тези с четирите копчета!
— После извади от скрина пола и бяла блуза…
— Това е било везаната ми блуза, сещате ли се, тази с истинските…
— И както излизаше с нещата през вратата, се закачи на бравата и дантелите доста се пораздраха.
— О, божичко! О, божичко! Това е било слугинчето ми, нали искаше да иде вечерта на бал, то зае дрехите ми. Ох! Трябва да си ида вкъщи, веднага!
Синята дама скочи. Нежният юноша направи поклон.
Професорът не спря да разказва:
— Продължавах да търся с бинокъла, но дяволът ми го взе от ръката.