— А откъде знаете — избоботи Силния господин, — че количката ви не можеше да бъде отклонена от правата, искам да кажа, най-късата линия в пространството!
— Вижте, нали дяволът ми бе казал, че превозното ни средство е от щелит. Това е името, което избрах за един идеален материал, благодарение на който всичко направено от него се освобождава от въздействието на земното притегляне. Съобразно с това не можехме да бъдем отклонени от притеглянето на звездите. Имах значи право да предположа, че праволинейният ни път, който според схващането на дявола води в безкрая, действително трябваше да ни върне обратно в Слънчевата система. Затова бях склонил дявола да увеличи скорост та ни двадесет милиона пъти повече над светлинната. Защото тогава можехме, както вече бях изчислил, да завършим цялото действително пътешествие около света за някакви си непълни пет часа. Пък и ми се щеше още през нощта да се върна у дома.
— У дома? — стресна се пак Синята дама, подскачайки. — Ах, да, нали и аз исках да си ходя. Трябва да проверя…
— Е, хайде, почакайте още малко — успокои я професорът. — Връщането у дома не бе толкова проста работа. Най-напред исках само да се озова отново в нашата Слънчева система, защото в тези непознати светове от неподвижни звезди нито един човек не можеше да се оправи. Да се върна обаче у дома и дори само на Земята и да изляза от това миниатюрно космическо тяло — това бе трудността. И си казах от самото начало, че за тази цел имах нужда от дявола. Нали не знаех как ме бе докарал тук — само той можеше да ме измъкне отново. Засега изглеждаше, че той спи, макар и да бях сигурен, че тази имитация до мене представляваше уловка, някакъв сигнален уред за дявола, ако се опитам да променя нещо своеволно по апарата. Не помръдвах. Трябваше да изминат още около четири часа, преди да може нашият Баща-Слънце да изгрее отново като малка слаба звездичка и тогава ние щяхме да се приближим до него от другата страна. И Земята също се бе придвижила малко по орбитата си и се бе завъртяла при това около оста си. А ако с нашата умопомрачителна скорост се бяхме блъснали в Земята, щяхме просто_да пробием дупка в нея, при положение че щелитът издържи. Докато обмислях всичко, изпаднах в пълно униние. И без това изобщо не мога да понасям пътуването, още по-малко, когато пристигането е така неопределено! И нищо за ядене или за пиене, нито дори пура!
— Наистина ми е мъчно за вас — съжали ме добродушно Синята дама.
— Нали? И на мене ми е мъчно за себе си. Видях невероятни неща в онези далечни точки на света, светлинни мъгли се превръщаха пред очите ми в звездни сводове и отново се стопяваха в потрепкващи облачета зад мен; седях до спящия дявол час подир час и не знаех да го събудя ли, или да чакам още. И чак сега мъка притисна сърцето ми. При бясната скорост, с която се движехме, бе съвсем невъзможно да се различи което и да е съзвездие, макар и отново да пристигахме в нашата небесна област — изобщо не можех да знам дали профучавам край Слънцето, защото дори пространства с шестдесетократния диаметър на Нептуновата орбита прекосявахме за десета част от секундата; бях просто загубен сред вселената, самият аз бях вече много по-малък от една падаща звезда…
В това време усетих как загубих седалката под себе си, ала някаква противостояща сила ме държеше в равновесие; успокоих се и забелязах веднага, че звездите отново стоят на местата си, съзрях познатото небе на нашия Млечен път и яркосветещата точка там, точно там пред нас — това не можеше да бъде нищо друго освен нашето мило Слънце…
— Дявол да го вземе дано! — разгълча се събуденият дявол до мене, който също така не бе напуснал доброволно мястото си.
— Ето че забравих да изключа двадесет милионократната светлинна скорост и сега — сега пропътувахме целия пътен маршрут от сто хиляди билиона километра едва за пет часа!
Сега забелязах, че дяволът имаше под седалката си истински таксиметров часовник, който бе нагласен на сто хиляди билиона километра. В мига, когато автомобилът измина това разстояние, той автоматично бе забавил хода си до обикновената собствена скорост на Слънцето. Ала ме обзе нов ужас. Едва сега ми направи впечатление, че определената ми от дявола пътна отсечка почти точно съвпадаше с обиколката на елиптичното пространство, както аз го бях пресметнал. Може би дяволът въпреки всичко бе знаел, че пространството има граници? Бе ли измамил мене и опазил себе си?
Това ми мина през главата, докато дяволът занарежда:
— Къде сме всъщност? Е, това действително не го разбирам. Та ние сме пак в Слънчевата система, непосредствено до орбитата на Нептун, обаче точно на срещуположната страна, откъдето потеглихме. А никъде не се отклонихме от посоката, щях веднага да го забележа.