Шандос каза: „Слава богу, денят бе щастлив за вас, монсеньор.“ „Хвала на бога, така е. Ние победихме!“ — отвърна принцът. Шандос продължи: „Струва ми се, че ще е добре да спрете тук и закрепите знамето на онзи висок храст. Така хората ви, които са доста разпръснати, ще могат да се съберат. А и вие самият ще се освежите, виждам, че ви е много горещо. Няма кого да преследвате.“ „И аз мисля така“ — отвърна принцът.
И докато забиваха в храста знамето, изпъстрено с лъвове и лилии, и роговете тръбяха ли тръбяха за сбор при принца, Едуард накара да му свалят шлема, разтърси русите си коси и избърса мокрите от пот мустаци.
Какъв ден! Трябва да признаем, че той наистина не се бе пожалил, препускал бе без отдих, за да може да минава през всички бойни части, да окуражава стрелците, да насърчава рицарите, да решава къде да пратят подкрепления… е, решаващо бе най-вече мнението на маршалите му Уоруик и Сюфолк, но той винаги бе край тях, за да им казва: „Добре постъпвате…“ Впрочем той бе взел едно единствено, но много важно решение, заради което заслужаваше славата на целия победен ден. Когато видя какъв безпорядък настъпи във войската на орлеанския херцог само от отстъплението на френската конница, веднага качи на седлата част от рицарите си и ги прати да предизвикат същото в тази на нормандския херцог. Самият той десет пъти бе влизал в схватката. Остави впечатлението, че е навсякъде. И всеки новодошъл идваше да му го каже. „Победата е ваша. Победата е ваша… Днес е велик ден, поколенията, ще го помнят. Победата е ваша, вие сторихте чудо.“
Благородниците от личната му свита побързаха да издигнат шатрата на самия хълм и докараха каруцата, която грижливо се пазеше, натоварена с всичко необходимо за храненето му — столове, маси, прибори, вина.
Той не можеше да се реши да слезе от коня, сякаш победата все още не беше окончателно извоювана.
„Къде е френският крал, видели ли са го?“ — питаше той щитоносците си.
Беше опиянен от енергия. Обхождаше възвишението, готов за последна схватка.
И ето че изведнъж забеляза една неподвижна броня, повалена сред изтравничетата. Рицарят беше мъртъв, изоставен от оръженосците си, с изключение на един възрастен прислужник, който се криеше зад дърветата. До рицаря лежеше знамето му с френски герб: две кръстосани ивици върху червено поле. Принцът накара да свалят шлема на мъртвия. Ех, да, Аркамбо… наистина беше този, за който си помислихте; моят племенник… Робер дьо Дюрацо.
Не се срамувам от сълзите си… Безспорно рицарската му чест го бе тласнала към действие, което честта на църквата и моята собствена чест трябваше да му забранят. Но аз го разбирам. И после, той прояви голяма храброст… Не минава ден, в който да не моля бог да му прости.
Принцът заповяда на щитоносците си: „Положете го на един щит и го отнесете от мое име в Поатие на Перигорския кардинал, ведно с моите почитания.“
Да, ето как разбрах за победата на англичаните. Като си помисля, че същата сутрин принцът бе готов да преговоря, да отстъпи всичките си завоевания, да преустанови военните действия за седем години! Той хубавичко ме упрекна на следващия ден в Поатие, когато отново се видяхме. О, говореше направо. Бях се опитал да услужа на французите, измамил го бях относно броя им, бях сложил на везните целия авторитет на църквата, за да го склоня към отстъпки. Не ми оставаше друго, освен да отговоря: „Светли принце, вие бяхте склонен на всичко за мира от любов към бога. И бог прояви своята воля.“ Ето какво му казах…
Но ето че Уоруик и Сюфолк бяха пристигнали на хълма заедно с лорд Кобхам. „Знаете ли нещо за крал Жан?“ — попита ги принцът. „Не, не сме го виждали, но сме убедени, че е мъртъв или пленен, защото не е тръгнал с войската си.“
Тогава принцът им каза: „Моля ви, тръгнете на коне да разберете истината. Намерете крал Жан.“
Англичаните се бяха разпръснали, бяха плъзнали на близо две левги наоколо, гонейки, преследвайки, биейки се. Сега, когато победата беше извоювана, всеки тичаше за плячка. Естествено! Всичко, което носи по себе си плененият рицар, оръжия и скъпоценности, принадлежи на победителя. А бароните на крал Жан добре се бяха накичили. Много от тях носеха златни колани. Без да става дума за откупите, разбира се, които щяха да се обсъдят и определят според ранга на пленника. Французите са достатъчно суетни, за да ги оставят дами да си определят цената. Спокойно можеха да се доверят на самолюбието им. И така, всеки според късмета си! Онези, които бяха имали щастието да пленят Жан д’Артоа, граф дьо Вандом или граф дьо Танкарвил, можеха с пълно право да мислят за строеж на собствен замък. Които пък бяха заловили някакъв дребен благородник или обикновен рицар, щяха само да сменят мебелите в салона си и да подарят няколко рокли на любимата жена. А освен това принцът щеше да поднесе дарове за най-големите геройства и най-красивите подвизи.