„Нашите войници преследват победените чак до вратите на Поатие“ — дойде да извести Жан дьо Грейи, военният управник на Бюш. Един войник от неговия отряд се върнал оттам с тлъста плячка от четирима рицари, не можейки да води повече, и му казал, че там бе настъпила голяма сеч, защото жителите на Поатие били затворили вратите на града; на пътя пред тях били станали жестоки сбивания и сега французите се предавали отдалеч, още щом зърнели англичанин. Най-обикновени стрелци имали от пет до шест пленника. Нечувано досега падение.
„Между тях ли е крал Жан? — понита принцът. — По всяка вероятност не. Иначе щяха да ми кажат.“
После в подножието на хълма отново се появиха. Уоруик и Кобхам, пеш, държейки в ръце поводите на конете, опитвайки се да укротят двадесетина рицари и щитоносци, които ги придружаваха. Те се караха помежду си на английски, на френски, на гасконски, размахвайки ръце, сякаш се биеха. А пред тях, влачейки крака, вървеше един уморен човек, леко залитащ, който водеше едно облечено в броня дете, уловил го за ръкавицата с голата си ръка. Баща и син, които вървяха един до друг, и двамата с насечени копринени лилии на гърдите.
„Назад, никой да не се приближава до краля, без да е извикан“ — викаше Уоруик на каращите се.
И едва сега Едуард, уелският принц, принц на Аквитания, херцог на Корнуел, позна, разбра, усети целия ръст на своята победа. Кралят, крал Жан, владетелят на най-многолюдното и могъщо кралство в Европа… Мъжът и детето се приближаваха много бавно към него… О, този миг, който щеше да остане завинаги в паметта на хората!… На принца му се струваше, че сега го гледа целият свят.
Направи знак на свитата си да му помогнат да слезе от коня. Краката и хълбоците му се бяха схванали.
Застана на входа на шатрата. Залязващото слънце пронизваше горичката със златните си лъчи. Всички тези мъже много биха се изненадали, ако някой им кажеше, че часът за вечерня отдавна е минал.
Едуард протегна ръце към този дар от провидението, който му водеха Уоруик и Кобхам. Жан Френски, макар и прегърбен от злата съдба, е по-висок от него. Той отвърна на жеста на своя победител. Двете му ръце също се протегнаха, едната в ръкавица, другата гола. И те останаха за миг така, без да се прегърнат, само си стиснаха ръце. Тогава Едуард направи нещо, което затрогна сърцата на всички рицари. Той бе син на крал; неговият пленник беше коронован крал. И без да пуска ръцете му, той дълбоко наведе глава, и леко прегъна коляно. Почит пред злополучната доблест… Когато величаем победения, извисяваме победата си. На много от тези твърди мъже гърлата се свиха.
„Седнете, сир братовчеде — каза Едуард, поканвайки крал Жан да влезе в шатрата. — Приемете да ви поднеса вино и плодове. И ми простете, че ще ви предложа съвсем скромна вечеря. След малко ще минем на трапезата.“
И наистина на хълма трескаво се строеше голяма палатка. Свитата на принца си знаеше работата. А готвачите винаги имат запаси от пастет и месо в сандъците си. Отидоха да вземат каквото им липсваше от монасите в Мопертюи. Принцът каза също: „Нека вашите близки и бароните ви благоволят да се присъединят към нас. И позволете да превържат раната на челото ви, която доказва голямата ви храброст.“
IX
ВЕЧЕРЯТА НА ПРИНЦА
Замислям се върху съдбата на нациите, докато ви разказвам това, което току-що се случи… и което отбеляза голяма промяна, голям поврат за кралството ни… именно тук, на това място, именно във Вердюн… Защо ли? Ех, племеннико, защото тук се роди нашето кралство, защото това, което можем да наречем кралство Франция, е резултат от подписания точно тук договор след битката при Фонтьоноа, тогава Fontanetum… нали си спомняте, че минахме оттам… между тримата сина на Луи Благочестивия. Дялът на Шарл Плешиви беше оскъден, а и не бе съобразен с особеностите на релефа. Алпите и Рейн трябваше да бъдат естествените граници на Франция, и беше съвсем глупаво Мец и Вердюн да бъдат притежание на империята. Какво ще остане от Франция утре? Как ще я разкъсат? Дали след десет-двадесет години изобщо ще има Франция, някои сериозно си задават този въпрос. Те виждат един голям къс под властта на Англия, друг — на Навара, от едното море до другото, заедно с целия Лангдок, и едно Арлско кралство, отново учредено и подвластно на империята, с Бургундия в добавка… Всеки мечтае да отреже нещо от слабия.