Но е сигурно, че в Конш дълго са обсъждали дали да отидат след седмица в Руан, в третата сряда на постите, на пиршеството, на което престо-лонаследникът Шарл, нормандският херцог, бе поканил всички знатни нормандски рицари, за да направи опит за помирение. Филип дьо Навар съветваше да не приемат поканата; Шарл, напротив беше склонен да се отзоват. Старият Годьофроа д’Аркур, онзи, накуцващият, беше против и високо го заявяваше. Впрочем той навремето се бе скарал с покойния крал Филип VI заради някакъв брак, с който бяха накърнили любовните му чувсства, и сега изобщо не се считаше за васал, обвързан по някакъв начин с короната. „Моят господар е английският крал“, казваше той.
Неговият племенник, дебелият граф Жан, който за един гуляй би се затътрил до другия край на кралството, беше склонен да отидат. Най-накрая Шарл Наварски заяви, че всеки ще постъпи както иска, че той лично ще замине заедно с тези, които желаят, но че останалите имат право да не отидат у престолонаследника — разумно бе някой да остане в тила, никога не трябва да се слагат всички глави в една торба.
И още нещо бе донесено на краля в подкрепа на подозирания заговор. Шарл Наварски бил казал, че ако Жан II случайно умре, веднага щял да даде гласност на някогашния си договор с английския крал, с който той го признава за крал на Франция, и щял да се разпорежда изцяло като негов наместник в кралството.
Крал Жан не поиска доказателства. Първата грижа на владетеля трябва да бъде проверката на всеки донос, от най-правдоподобния до най-невероятния. Но нашият крал е напълно лишен от подобна предпазливост. Поглъща като топъл хляб всичко, което храни жаждата му за мъст. Човек с улегнал ум би изслушал и събрал свидетелства и доказателства за тайния договор, за който току-що е узнал. И ако успееше да докаже истинността на това предположение, щеше да има силен коз срещу зет си.
Но той веднага прие нещата за достоверни; и влезе в църквата почервенял от гняв. Казаха ми, че се държал твърде странно, без да чува молитвите, произнасяйки наслуки ектенията, отправял яростни погледи към всички и изсипал върху стихара на един дякон въглените от кандилото, в което се блъснал. Не мога да си представя как е минало кръщаването на отрочето д’Артоа; но при такъв кръстник ми се струва, че трябва бързо да възобновят обета на малкия християнин, ако искат бог да бъде милостив към него.
Бурята избухна веднага щом приключи церемонията. Монасите от Бопре никога не бяха чували толкова ужасни ругатни; сякаш самият дявол бълваше от гърлото на краля. Валеше, но Жан II не го беше грижа. В продължение на цял час, даже и след като оповестиха вечерята, той крачеше в градината на свещениците и здравата се накваси, газейки в локвите с островърхите си обувки… тези смешни обувки, чиято мода бяха въвели с хубавия Шарл Испански… и принуждавайки цялата свита — месир Никола Брак, домоуправителят на двореца му, месир дьо Лори, останалите шамбелани, маршал д’Одреем и великана Жан д’Артоа, недоумяващ и слисан, да станат вир вода. По този случай се похабиха бродирани тъкани, кожи и кадифе за хиляди ливри.
„Във Франция няма друг владетел освен мен, крещеше кралят. Ще го накарам да пукне, този злодей, този гад, тази отвратителна твар, която уговаря смъртта ми заедно с моите врагове. Лично аз ще го убия. Ще му изтръгна сърцето със собствените си ръце и ще разкъсам вонящото му тяло на късове, чувате ли, на толкова късове, че да окача по един на вратата на всеки от замъците, които имах слабостта да му подаря. И повече никой да не е дошъл да ходатайствува за него, никой да не е посмял да ме увещава за помирение. Впрочем вече няма да има защо да се застъпват за този предател, и онези женици Бланш и Жана могат да си изплачат очите; всички ще разберат, че във Франция няма друг владетел освен мен.“ И непрекъснато повтаряше „друг владетел освен мен“, сякаш имаше нужда сам да се убеждава, че той е кралят.
След като малко се успокои, попита кога ще се състои пиршеството, на което онова магаре, синът му, така любезно е поканил оная змия, зет му… „В деня на Сент-Ирен, пети април…“ „Пети април, Сент-Ирен“, повтори той, сякаш се затрудняваше да запамети нещо толкова просто. После остана така за миг, клатейки глава като кон, за да изтръска водата от жълтеникавата си коса, залепнала от дъжда. „Този ден ще бъда на лов в Жизор“, промълви той.
Бяха свикнали на скоковете в настроението му; всеки помисли, че гневът на краля се беше изчерпал в думи и че нещата ще приключат с това. И после дойде онова, което се случи на пиршеството в Руан… Да, но не знаете подробности. Ще ви разкажа за това утре, защото днес времето вече напредва, вероятно скоро ще пристигнем.