Лионската гора е гъста и дълга; повече от седем левги, които обаче за два часа са почти изминати. Маршал д’Одреем мисли, че с този ход сигурно ще пристигнат много рано. Могат да спрат за малко, колкото да пикаят конете. Да не говорим, че и самият той… Маршалът лично ми разказа това. „Да ме извини Ваша светлост, изпитвах такава нужда, че ме прерязваха хълбоците. Ала един маршал от войската все пак не може да се облекчи от коня, като простите войници, когато не могат да траят, без да ги е грижа, че ще намокрят кожата на седлото. Тогава казах на краля: «Сир, безсмислено е да препускаме така, не можем да накараме и слънцето да бърза… А и конете трябва да се облекчат.» На което кралят отвърна: «Ето какво ще пиша на папата, за да обясня правосъдието си и изпреваря неверните доноси, които могат да направят пред него… Прекалено дълго, пресвети отче, добрината и прошките, с които от християнско благочестие удостоявах този зъл родственик, го насърчаваха към престъпления и по негова вина се случиха много беди и нещастия в кралството. Готвеше още по-голямо злодеяние — покушение срещу живота ми; и за да предотвратя това ново престъпление…»“
И пришпорва коня, глух за всичко, без да вижда, че е излязъл от лионската гора, че се е впуснал в равнината и навлиза в друга гора. Одреем ми каза, че никога не го е виждал с такова изражение на лицето — безумен поглед, тежката челюст, трепереща под рядката брада.
Танкарвил внезапно пришпорва коня си, изравнява се с краля и съвсем вежливо го пита дали не е решил да отиде в Пон-дьо-л’Арш. „Как не провиква се кралят, отивам в Руан! — В такъв случай, сир, страхувам се, че оттук няма да стигнете. Трябваше да завием вдясно на последния кръстопът.“ Кралят обръща на място неаполитанския си жребец, преминава в галоп покрай цялата конница, крещейки с пълно гърло да го следват, което става не без объркване, и все без да слязат по нужда, за голямо нещастие на маршала…
Я кажете, племеннико, не усещате ли нещо необичайно в хода?… А аз, да.
Брюне! Хей, Брюне! Единият от конете куца… Не казвайте: „Не, монсеньор“, а проверете. Този отзад. Даже мисля, че куца с предния десен… Спрете… Е, какво? А, паднала му е подковата! И от кой крак?… Е, кой беше прав? Виждам по-добре с хълбоците си, отколкото вие с очите.
Хайде да слезем, Аркамбо. Ще повървим малко, докато сменят конете… Студеничко е, без да е неприятно. Какво се вижда оттук? Знаете ли, Брюне? Сент-Аман-ан — Пюизе… Ето при какви обстоятелства, Аркамбо, крал Жан е видял Руан на пети април сутринта.
IV
ПИРШЕСТВОТО
Вие не познавате Руан, Аркамбо, следователно не знаете и Буврьойската крепост. О, тя е огромна с шест или седем разположени в кръг кули и голям двор в средата. Построена е преди сто и петдесет години от крал Филип Август за наблюдение на града и пристанището и за надзор върху земите покрай най-горното течение на река Сена. Руан е много важно укрепление, една от вратите на кралството към Англия, но същевременно и бариера. Морето стига чак до каменния му мост, свързващ двете части на нормандското херцогство.
Главната кула не се намира в средата; разположена е между останалите и е малко по-висока и по-масивна от тях. В Перигор имаме такива замъци, но те са обикновено с по-раздвижени форми.
Най-знатните нормандски рицари се бяха събрали тук във възможно най-разкошни одежди. Бяха дошли шестдесет барони, всеки поне с един щитоносец. Тъкмо бяха известили обяда, когато пристигна един оръженосец на месир Годьофроа д’Аркур, целият в пот след дългия бяг в галоп, и извести на граф Жан, че чичо му го вика по спешност и го моли незабавно да напусне Руан. Посланието беше твърде категорично, сякаш месир Годьофроа бе подушил нещо. Жан д’Аркур се прида изпълни молбата, измъквайки се от компанията, и тъкмо беше вече слязъл по стълбището на кулата, което беше заел почти изцяло, толкова беше дебел, истинска бъчва, той се сблъска с Робер дьо Лори, който най-любезно му препречи пътя. „Месир, месир графе, нима си тръгвате? Но монсеньор престолонаследникът очаква само вас за да почне обедът! Мястото ви е отляво на неговото.“ Не смеейки да оскърби престолонаследника, дебелият д’Аркур се примири да отложи тръг-ването си. Щеше да потегли след обеда. И без особено съжаление се върна нагоре по стълбище то. Защото трапезата на престолонаследника се ползува с голяма слава; известно бе, че на нея се сервират чудеса; а Жан д’Аркур бе натрупал цялата си сланина не с дъвчене на треви.