И действително, какво угощение! Не напразно Никола Брак бе помогнал на престолонаследника в подготовката. Онези от сътрапезниците, които оцеляха, нищичко не са забравили. Шест маси разположени в голямата кръгла зала. Стените облечени в зелена драперия — толкова ярка, сякаш обядваш сред гората. Край прозорците имаше цели храсти от свещи, които подсилваха проникващата през бойниците светлина като слънчеви лъч през дървета. Зад всеки сътрапезник бе застанал по един обслужващ щитоносец, било собственият за големите сеньори, било някой от свитата на престолонаследника за останалите. Ножовете, предназначени специално за периода на великите пости, бяха с абаносови дръжки и с изваян от злато и емайл френски герб. Това е дворцов обичай; ножовете с дръжки от слонова кост се изваждат едва след великденските празници.
Защото постите бяха спазени. Пастети от риба, готвено от риба, шаран, щука, сьомга, платика, линар, лаврак, ястия от яйца, птици, пернат дивеч; рибници и кокошарници бяха изпразнени, реките претършувани. Стълбището бе заето от плътна редица от кухненски лакеи и по тях бяха изкачвани сребърните и златните подноси, върху които майсторите готвачи на всякакви сосове и печени ястия бяха разпределили, подредили и украсили със салфетки гозбите, приготвени под комините на кулата в кухненските помещения. Шестима виночерпци разливаха вина от Бон, Мьорсо, Арбоа и Турен… Ех, и на вас ви потекоха лигите, Аркамбо! Да се надяваме, че след малко в Сен-Совьор ще ни посрещнат с добра трапеза…
Отдясно на престолонаследника, в средата на почетната маса, седеше Шарл Наварски, а отляво — Жан д’Аркур. Престолонаследникът бе облечен в пъстра дреха от синьо брюкселско платно, с шапка от същия плат, украсена с везби и перли във формата на листа. Досега не съм ви описвал монсеньор Шарл… Източено тяло, широки слаби рамене, издължено лице, голям, леко изгърбен в средата нос, поглед, за който не може да се каже дали е съсредоточен или замечтан, тънка горна устна, долната по-плътна, малка брадичка.
Казват, че доста прилича, доколкото е възможно да се знае, на своя прадядо Луи Свети, който също бил много висок и леко прегърбен. Такава външност, редом с червендалестите здравеняци, се появява от време на време във френската династия.
Обслужващите трапезата с тържествена стъпка донасяха ястията едно след друго; а той, престолонаследникът, посочваше масата, на която трябвада ги поставят, като по този начин отдаваше дължимата чест на всеки от своите гости, на граф д’Етамп, сир дьо ла Ферте, на кмета на Руан, и придружаваше с усмивка и изискано достойнство движението, което правеше с ръка, винаги лявата. Защото, мисля вече ви казах, дясната е подута, болезнено зачервена; служи си с нея възможно по-рядко. Най-много може да си позволи да поиграе половин час на топка и ръката му веднага се подува. О, това е голям недъг за един принц… Ни лов, ни война. Баща му не крие презрението си. Колко ли е завиждал, бедният, на всички тези сеньори, които угощаваше, сир дьо Клер, сир дьо Гравил, сир дю Бек Тома, сир дьо Менмар, сир дьо Бракмон, сир дьо Сент-Бьов или на сир д’Удьото, всички тези снажни рицари, самоуверени, шумни, горди с бойните си подвизи. Навярно завиждаше и на дебелия д’Аркур, комуто стоте ливри тлъстина не пречеха да обуздава кон или да бъде опасен съперник в турнирите; и особено на сир дьо Бивил, един славен мъж, около когото всички се трупат, щом се появи в обществото, и го карат да разкаже за подвига си… Да, същият… ето че и вие сте чували за него… да, разсякъл с един удар на сабята някакъв турчин пред очите на кипърския крал. Всеки път, когато разказва случая, ударът е с половин педя по-дълбок. След известно време ще излезе, че е разсякъл и коня… Но да се върнем на престолонаследника Шарл. Това момче добре съзнава на какво го задължават произходът и положението му и защо бог го е пратил на земята; знае, че мястото, определено му от провидението, е най-високото стъпало на човешката йерархия, и че освен ако не умре преди баща си, ще бъде крал. Знае, че му предстои пълновластно да управлява — кралството; знае, че ще представлява Франция. И ако тайно в себе си страда, че бог не му е отредил едновременно с поста и физическа сила, за да го изпълнява по-добре, той осъзнава, че трябва да изкупи несъвършенствата на тялото си с мило държание, с внимание към другите, с бдителност за изражението и думите си, с вид, изразяващ едновременно доброжелателство и самоувереност, така че никога да не позволява да забравят кой е, и по този начин да си създаде някакъв ореол на величие. А това никак не е лесно, когато си на осемнадесет години и брадата ти едва е пробола!