Уух! Ако го бях оставил да говори, този абат щеше да ни държи до полунощ! Сигурно се е родил на Свети Бъбривец…
Та докъде бяхме стигнали? Не искам да измъчвам любопитството ви. А, да… маршалът с вдигнатия меч…
А след маршала изникнаха дванадесетина стрелци, които грубо избутаха виночерпци и прислуга до стените; после се появиха Лалман и Перине льо Бюфл, а по петите им самият Жан II, в пълно снаряжение, с шлем на главата и с пламтящи през вдигнатия наличник очи. Беше непосредствено следван от Шайуел и Креспи, други двама сержанти от личната му охрана.
„Попаднах в клопка“, каза Шарл Наварски.
Вратата продължаваше да бълва кралския ескорт, сред който той разпознаваше някои от своите най-големи врагове, братята д’Артоа, Танкар-вил…
Кралят се насочи право към почетната маса. Нормандските рицари понечиха да му се поклонят. Той направи жест с двете ръце, с който им заповяда да останат седнали.
Сграбчи зет си за кожената яка на надризницата, разтърси го, повдигна го, като същевременно крещеше изпод шлема: „Зъл предател! Не си достоен да седиш до моя син. Кълна се в паметта на баща ми, че няма да сложа залък хляб и глътка вода в устата си, докато ти си между живите!“
Щитоносецът на Шарл Наварски, Колен Дублел, виждайки как зле се отнасят с господаря му, замахна да удари краля с един остър нож. Но бе изпреварен от Перине льо Бюфл, който му изви ръката.
Кралят от своя страна пусна Шарл Наварски и губейки за миг хладнокръвие, погледна с изумление този прост оръженосец, който бе дръзнал да вдигне ръка срещу него. „Заловете това момче заедно с неговия господар“, заповяда той.
Кралската свита едновременно се впусна напред начело с братята д’Артоа, които застанаха от двете страни на Шарл Наварски и го притиснаха като леска между два дъба. Въоръжените мъже бяха изпълнили цялата зала; от тапицериите сякаш стърчаха копия. На кухненските слуги им се искаше да потънат в стените. Престолонаследникът се беше изправил и повтаряше: „Сир татко, сир татко…“
Шарл Наварски правеше опит да обясни, да се защити. „Монсеньор, аз недоумявам! Кой ме е злепоставил така пред вас? Бог ми е свидетел, че никога, повярвайте, не съм мислил за предателство срещу вас, нито срещу монсеньор вашия син! Ако някой може да ме обвини, нека го направи пред перовете ви и се заклевам, че ще се оправдая и ще го изоблича.“
Дори в такава опасна ситуация гласът му беше ясен, а думите се лееха свободно от устата му. Той наистина изглеждаше много дребен и слабичък сред всички тези воини, но запазваше самоувереност в речта си.
„Аз съм крал, монсеньор, макар и на по-малко кралство от вашето, и заслужавам да се отнасят с мен като с крал. — Ти си граф д’Еврьо, ти си мой васал и си вероломник! — Аз съм ваш предан братовчед, съпруг на вашата дъщеря, и никога не съм престъпвал законите. Вярно, че накарах да убият Шарл Испански. Но той ми беше враг и ме бе оскърбил. Разкаях се за стореното. Ние се помирихме и вие дадохте оправдателни писма на всички… — В затвора, предателю! Достатъчно си ни разигравал с лъжите си. Хайде, в затвора и двамата, отведете ги!“ извика кралят, сочейки Шарл Наварски и щитоносеца му. „Този също“, прибави той, махвайки с ръкавица към Фрике дьо Фрикан, когото бе разпознал и за когото знаеше, че е организирал покушението в „Свинята предачка“.
Докато сержанти и стрелци отвличаха тримата мъже към съседната стая, престолонаследникът се хвърли в нозете на краля. Колкото и да бе стъписан от яростта на баща си, той достатъчно ясно виждаше последиците от нея, поне за себе си.
„За бога, сир татко мой, вие ме опозорявате!
Какво ще помислят за мене? Поканил съм наварския крал и бароните му на обяд, а вие така зле се отнасяте с тях. Ще кажат, че съм ги измамил. Умолявам ви в името на бога да се успокоите и промените решението си. — Вие се успокойте, Шарл! Не знаете неща, които аз знам. Те са позорни предатели и техните престъпления скоро ще бъдат разкрити. Не, вие не знаете всичко онова, което на мен ми е известно.“
При тези думи нашият Жан II, грабвайки боздугана на един сержант, се нахвърли върху граф д’Аркур и му нанесе удар, който щеше да строши рамото на по-слабичък от него. „Станете, предателю! Вие също ще идете в затвора. Ще бъдете много хитър, ако ми се измъкнете.“
И понеже дебелият д’Аркур така се слиса, че не се изправи достатъчно бързо, той го хвана за бялата надризница и силно я дръпна, разкъсвайки дрехата чак до ризата.
Изблъскан от стрелците, разгърденият Жан д’Аркур мина покрай по-малкия си брат Луи и му каза нещо, което другите не чуха, но явно беше обидно, а другият му отвърна с жест, който можеше да се тълкува и тъй, и иначе… нищо не можах да направя; аз съм шамбелан на краля… търсеше си го, толкова по-зле за теб…