„Сир, татко, мой, настояваше престолонаследникът, постъпвате зле, като се отнасяте така към тези храбри мъже…“
Но Жан II вече не го чуваше. Разменяше погледи с Никола Брак и Робер дьо Лори, които мълчаливо му посочваха някои от сътрапезниците. „Този също в затвора!… И онзи…“ заповядваше той, като блъскаше сир дьо Гравил й удряше с юмрук Мобюе дьо Менмар, и двамата участвували в убийството на Шарл Испански, но преди две години получили, подписани от ръката на краля, оправдателни писма. Както виждате, това бе една дълго предъвквана омраза.
Изправен на някаква каменна пейка в нишата на един прозорец, Митон льо Фол правеше знаци на своя господар, като първо сочеше ястията в един поднос, после краля и мърдаше пръсти пред устните си… предложете му да яде…
„Татко, каза престолонаследникът, не искате ли да ви поднесат нещо за ядене?“ Щастливо хрумване, което попречи на краля да изпрати в затвора цяла Нормандия.
„Да! Бога ми, наистина съм гладен. Знаете ли, Шарл, че съм тръгнал отвъд лионската гора, и препускам от сутринта, за да накажа тези негодници? Накарайте да ми сервират.“
Повика с ръка да му махнат шлема. Косите му бяха залепнали, лицето зачервено; потта се стичаше по брадата му. Сядайки на мястото на сина си, той вече беше забравил, че се бе заклел да не яде и пие, докато зет му е между живите.
И докато се суетяха за прибори и му наливаха вино, докато залъгваха глада му с част от неначенат пастет от щука и му поднасяха един останал целичък и все още топъл лебед, сред прислужниците, които отново тичаха надолу към кухнята, и стрелците, които отвеждаха пленниците, настана суматоха; нормандските рицари се възползуваха от нея, за да се измъкнат, като сир дьо Клер, също един от убийците на красивия испанец, който се отърва на косъм. И понеже кралят не проявяваше признаци, че иска да задържи още някого, стрелците ги оставиха да излязат.
В кралската свита също умираха от глад и жажда. Жан д’Артоа, Танкарвил, сержантите, всички, крадешком поглеждаха към трапезата. Чакаха знак от краля, за да седнат да се подкрепят. Но тъй като знак не идваше, маршал д’Одреем откърши кълката на един петел, останал на една от масите, и започна да се храни на крак. Луи д’Орлеан ядосано се намръщи. Брат му наистина твърде малко се интересуваше от хората, които му служеха. Седна на мястото, заето допреди малко от Шарл Наварски, като каза: „Имам честта да ви правя компания, братко.“
Тогава кралят с безразлично великодушие покани родствениците и бароните си да седнат. Всички веднага се наредиха на масите, пред изпоцапаните покривки, и се заеха да унищожават остатъците от пиршеството. Даже и не помислиха да сменят сребърните съдове. Всеки грабеше каквото му попадне, млечната баница минаваше преди патицата, гъшият дроб преди супата от миди. Поглъщаха изстинала пържена риба. Стрелците се тъпчеха с филии хляб или се вмъкваха да ядят в кухнята. Сержантите надигаха изоставените чаши.
Разкрачил нозе под масата, кралят се бе умълчал със замислено и грубо изражение. Гневът му далеч не бе стихнал; даже като че ли още повече се разпалваше с яденето. И все пак би трябвало да изпитва известно задоволство. Той, добрият крал, играеше ролята на справедлив съдник! Най-сетне бе постигнал победа; бе извършил голямо геройство, което неговите писари можеха да отбележат за следващото събиране на ордена на Звездата! „Как крал Жан се справи с изменниците, които залови в Буврьойския замък…“ Изведнъж той сякаш се учуди, че не вижда нормандските рицари, и се разтревожи. Страхуваше се от тях. Ами ако организират бунт, ако вдигнат града и освободят пленниците?… Нашият умник показваше истинската си същност. Най-напред, тласкан от дълго таена ярост, той се развихряше, без да мисли за нищо; после съвсем забравяше да затвърди постигнатото; а най-накрая си въобразяваше разни неща, все несъстоятелни, но от които трудно можеш да го разубедиш. Сега виждаше Руан разбунтуван като Арас преди един месец. Поиска да доведат кмета. Ала метр Мютел го нямаше. „Но той само преди миг беше тук“, каза Никола Брак. Настигнаха кмета в двора на замъка. Пребледнял след прекъснатия обяд, той се яви пред лапащия крал. Заповядано му бе да затвори вратите на града и да разгласи по улиците всеки да си седи в къщи. Никой да не излиза, бил той буржоа или селянин, и по никакъв повод. Истинско обсадно положение, затъмнение посред бял ден. Превземаща града вражеска армия би постъпила по същия начин.
Мютел прояви смелост да се покаже оскърбен. Жителите на Руан не бяха сторили нищо и не заслужаваха подобни мерки… „Напротив! Отказвате да плащате данъците, подстрекавани от злодеите, които дойдох да изоблича. Но, свети Дьони ми е свидетел, те вече няма да ви подстрекават.“