Трябваше също да се намери свещеник; но това е по-често срещана стока и не си дадоха голям труд да го избират… първият монах, който попадна под ръка в най-близкия манастир.
Докато траеха тези приготовления, крал Жан беше свикал малък съвет в неразчистената след пира зала…
Времето решително е на дъжд. Ще вали през целия ден. Нищо, имаме си топли кожи, жарава в грейките, бонбони и вино, което да ни сгрява в това влажно време; имаме всичко необходимо, дакато стигнем до Оксер. Много ми е приятно, че ще видя отново Оксер; това ще съживи спомените ми…
И така, кралят беше свикал съвет, съвет, на който говореше почти само той. Брат му, орлеанският херцог, мълчеше; мълчеше и синът му, херцог д’Анжу. Одреем беше мрачен. Кралят добре виждаше по лицата на своите съветници, че даже и онези, които най-силно желаеха смъртта на наварския крал, не одобряваха решението да бъде обезглавен по този начин, без съд и някак крадешком. Това прекалено им напомняше екзекуцията на Раул дьо Бриен, бившия конетабъл, също осъдена в пристъп на гняв по неизяснени и до днес причини, и която постави лошо начало на царуването.
Единствено първият шамбелан Робер дьо Лори изглеждаше, че подкрепя своя господар в желанието за незабавно отмъщение; но това бе по-скоро от раболепие, отколкото от истинско убеждение. Бе прекарал доста месеци в немилост, защото според краля прекалено се бе увлякъл на страната на наварците по време на Мантския договор. Необходимо бе да докаже своята вярност.
Никола Брак, който е доста ловък и знае как да подхване краля, се опита да отвлече вниманието му, като заговори за Фрике дьо Фрикан. Предлагаше временно да му запазят живота, та да го разпитат както подобава. Ако го притиснат, управителят на Кан безсъмнено щеше да разкрие доста интересни тайни. Как иначе да стигнат до всички разклонения на заговора, ако не оставят поне един от пленниците?
„Да, това е благоразумно, каза кралят. Да се остави Фрике.“
Тогава Одреем отвори един прозорец и извика на краля на престъпниците в двора: „Пет каруци са достатъчни!“и потвърди с разтворена ръка: пет. Върнаха една каруца на кмета.
„Ако е благоразумно да се остави Фрике, още по-благоразумно е да оставим неговия господар“, каза тогава престолонаследникът.
След първоначалния смут той си бе възвърнал хладнокръвието и разсъдливостта. Честта му беше заложена в това дело. Всячески се опитваше да спаси зет си. Жан II бе поискал от Жан д’Артоа да повтори за сведение на всички каквото знаеше за заговора. Ала „братовчедът Жан“ се бе показал по-неуверен пред съвета, отколкото пред краля. Прошепнат на ухо, един донос звучи доста убедително. Но повторен на висок глас пред десет души, той губи силата си. В края на краищата това бе само слух. Един бивш служител бил видял… друг бил чул…
Макар че дълбоко в себе си нормандският херцог не можеше да не повярва донякъде на отправените обвинения, те не му изглеждаха достатъчно обосновани.
„Мисля, че за моя нечестив зет вече знаем достатъчно“ — каза кралят. — Не, татко, не знаем достатъчно — отвърна престолонаследникът.
„Толкова ли сте твърдоглав, Шарл? — попита гневно кралят. — Нима не чухте, че този наш безсъвестен и неверен родственик, този злонамерен звяр, е искал скоро да ни убие, първо мен, а после и вас? Защото той е имал намерение да убие и вас. Мислите ли, че след смъртта ми бихте представлявали голяма пречка за начинанията на вашия добър брат, който неотдавна искаше да ви замъкне в Германия срещу мен? Именно за нашето място, за нашия трон ламти той и за нищо дру-го. Или все още сте така заслепен от него, че от-казвате да разберете каквото и да е било?“
Тогава престолонаследникът, който придобиваше все по-голяма увереност и решителност, отговори: „Много добре разбрах, татко; но налице няма нито доказателства, нито самопризнание. — А какво доказателство искате, Шарл? Думата на един почтен братовчед не ви ли стига? Или трябва да легнете мъртъв, потопен в собствената си кръв, прободен като моя злочест Шарл Испански, за да се убедите?“
Престолонаследникът упорствуваше. „Има доста тежки улики, татко, не отричам; но засега нищо повече. Уликата не е престъпление. — Уликата е престъпление за краля, който е длъжен да се пази — каза Жан II, целият почервенял. Не говорите като крал, Шарл, а като университетски ученик, свит зад дебелите си книги.“