Когато го качиха, Жан д’Аркур се обърна разгърден към краля, сякаш искаше да му каже нещо, към краля, застанал неподвижно на седлото, облечен в мрежеста броня, увенчан със стомана и злато, кралят съдник, който държеше да покаже, че всичко в кралството е подчинено на неговата воля и че най-богатият сеньор от една провинция може за един миг да бъде унищожен, ако такова е желанието му. И д’Аркур остана безмълвен.
Във втората каруца качиха сир дьо Гравил, а в третата Мобюе дьо Менмар заедно с Колен Дублел, щитоносеца, който бе вдигнал нож срещу краля. Последният сякаш казваше на всеки от тях: „Спомни си убийството на Шарл Испански; спомни си странноприемницата «Свинята предачка»“. Защото всички разбираха, че с изключение на Жан д’Аркур, за останалите трима това прибързано и страшно правосъдие беше внушено от мъст. Да наказваш хора, които публично си оправдал… Трябва да можеш да представиш нови и твърде тежки обвинения, за да постъпиш така. Такова нещо би трябвало да предизвика порицание от папата, ако същият не беше толкова слаб… В главната кула наварският крал беше злостно избутан пред прозореца, за да не изпусне нищо от зрелището.
Гийом, който не е Гийом ла Кош, се обръща към маршал Одреем… всичко е готово. Маршалът се обръща към краля… всичко е готово. Кралят прави жест с ръка. И шествието потегля.
Начело отряд от стрелци с железни каски и кожени наколенници тежко пристъпват в дебелите си гамаши. Следва маршалът на кон, с явна неохота. После пак стрелци. И зад тях трите каруци. Най-накрая кралят на престъпниците, хилавият палач и мръсният поп.
После идва кралят, изпънат на жребеца си, заобиколен от сержантите от личната гвардия, и сподирен от цяла процесия сеньори с обикновени или ловджийски шапки и с подплатени с кожа плащове или ризници.
Градът е тих и пуст. Жителите благоразумно са изпълнили заповедта да не излизат от къщи. Но главите им се трупат зад дебелите, зеленикави и шуплести като дъна на бутилки стъкла; прокрадват погледи през полуоткрехнатите обрамчени с олово прозорци. Не могат да повярват, че човекът в каруцата е граф д’Аркур, когото толкова често са срещали по улиците на града, и даже са го видели същата сутрин, в разкошно облекло. И все пак по едрата снага добре личи, че е той… „Той е, казвам ти, че е той.“ Колкото до краля, чийто шлем стига почти до прозорците на първия етаж на къщите, никой не се съмнява, че вижда именно него. Дълго време беше техен херцог… „Той е, наистина е той, кралят…“ Но те нямаше да се уплашат повече, ако бяха видели лице на мъртвец под наличника на шлема. Руанчани бяха недоволни; ужасени, но и недоволни. Граф д’Аркур винаги ги бе поддържал, и те го обичаха. Затова си шушнеха: „Не, това не е добро правосъдие. Всъщност ние сме потърпевши.“
Каруците се друсаха. Сламата се изплъзваше под краката на осъдените, които с мъка запазваха равновесие. Казаха ми, че през целия път Жан д’Аркур е бил с отметната назад глава, а косата откривала дебелите гънки на врата му. Какво ли си е мислел, отивайки на смърт, човек като Жан д’Аркур, докато е гледал късовете небе между върховете на покривите? Винаги съм — се питал какво става в главите на осъдените в последните им мигове… Дали не се е разкайвал, че не се е наслаждавал достатъчно на всички красиви неща, които бог поднася всеки ден пред очите ни? Или колко е абсурдно това, което ни пречи да се възползуваме от всички негови благодеяния? Предният ден спореше за данъците и таксата върху солта… А може би си е казвал, че е изпаднал в това положение от чиста глупост. Защото бе предупреден, чичо му Годьофроа бе пратил да го предупредят… „Тръгнете си незабавно…“ Годьофроа д’Аркур отдалече бе подушил капана… „Този банкет насред постите мирише на клопка“… Само ако пратеникът беше дошъл мъничко по-рано, ако Робер дьо Лори не се беше случил на стълбището… ако… ако… Но не съдбата, самият той си беше виновен. Достатъчно бе да се измъкне от трапезата на престолонаследника, достатъчно бе да не си търси оправдание да се поддава на лакомията си… „Все едно е, ще тръгна след пиршеството…“
Виждате ли, Аркамбо, големите нещастия често сполитат хората по съвсем дребни поводи, заради несъобразителност или погрешно решение в ситуация, която наглед е била без значение, и в която са се оставили да бъдат повлечени от природата си… Нищо и никакво лекомислие в избора, и пълно крушение.
О, как биха искали после да поправят постъпката си, да се върнат назад, в мига на погрешното решение. Жан д’Аркур блъсва Робер дьо Лори, извиква му: „Сбогом, месир“, яхва едрия си кон, и всичко е съвсем различно. Прибира се при чичо си, връща се в своя замък при жена си и деветте си деца, и до края на живота си със самодоволство си спомня как се е измъкнал от коварната клопка на краля… Освен ако не си счупи главата о някой клон в гората, докато се прибира, ако този ден така му е било писано. Върви, че разбери каква е божията воля! А и да не забравяме все пак…това, което тази жестока присъда в крайна сметка осуетяваше… че д’Аркур наистина заговорничеше срещу короната. Е, не бе настъпил часът на крал Жан, и бог отреждаше на Франция други злочестини чрез ръката на краля.