Шествието започна да изкачва склона, водещ към бесилото, но спря посред пътя, на площад, заобиколен от ниски къщички, където всяка есен става пазарище на коне, и който се нарича полето на Опрощението. Да, такова е името му. Въоръжените мъже се строиха от двете страни на пресичащия площада път, оставяйки три копия разстояние между редиците.
Кралят, все на кон, застана точно по средата на пътя, на един хвърлей от дръвника, който сержантите бяха дотъркаляли от първата каруца и сега търсеха по-равно място за него.
Маршал Одреем слезе от коня, и кралската свита, над която стърчаха главите на двамата братя д’Артоа… какво ли си мислеха те? По-големият бе главният виновник за тази екзекуция. О, не мислеха за нищо… „братовчеде Жан, братовчеде Жан“… Свитата се строи в полукръг. Наблюдаваха Луи д’Аркур, докато сваляха брат му от каруцата; той не трепна.
Приготовленията на това импровизирано посред един пазарски площад правораздаване сякаш нямаха край. И вперени очи на всички прозорци около площада.
Херцогът-престолонаследник, навел глава под обшитата с перли шапка, тъпчеше на място до своя млад чичо д’Орлеан, правеше няколко стъпки, връщаше се, пак пристъпваше, сякаш за да прогони някакво неразположение. И изведнъж дебелият д’Аркур се обръща към него, към него и към Одреем, извиквайки с все сила:
„О, сир херцог, и вие, добри маршале, помогнете ми, за бога, нека да говоря с краля, и ще успея да се оневиня и да му кажа неща, от които и той, и кралството ще имат полза.“
Сред онези, които го чуха, нямаше човек да не си спомня как сърцето му се е разкъсало от звученето на този глас, едновременно предсмъртен вик и проклятие.
С един и същ порив херцогът и маршалът пристъпват към краля, който е чул така добре всичко, както и те. Почти докосват коня му: „За бога, сир татко, позволете да ви говори — Да, сир, нека ви говори, и за вас ще е по-добре“, настоява маршалът.
Но какъв подражател е този Жан II! В рицарството подражава на своя дядо Валоа и на крал Артур от легендите. Научил е, че Филип Хубави е оставал неумолим, когато е давал заповед за смъртна лрисъда. И подражава, въобразява си, че подражава на Железния крал. Само че Филип Хубави не си слагаше шлема без нужда. И не осъждаше току-така, не опираше правораздаването си върху една нездрава злопаметност.
„Освободете тези, предатели“, повтаря Жан II през вдигнатия си наличник.
О, сигурно се чувствува велик, сигурно се чувствува наистина всемогъщ. Кралството и вековете ще запомнят суровата му воля. Но той най-вече пропусна прекрасната възможност да размисли.
„Така да бъде! Да се изповядаме“, каза тогава граф д’Аркур, обръщайки се към мръсния поп. А кралят извика: „Не, никакво изповядване за предателите!“
Тук вече не подражава, а изобретява. Сравнява престъплението… но какво престъпление всъщност? Престъплението да си заподозрян, престъплението да си изрекъл зли думи, които са били донесени… да го наречем посегателство над кралската особа, с това на еретиците и неверниците. Крал Жан е помазан, нали така? Tu es sacerdos in oeiernum…12 Затова ce мисли за самия господ и решава къде ще идат душите след смъртта. Според мен и за това светият отец беше длъжен сериозно да го порицае.
„Само този, щитоносецът…“, добавя той, посочвайки Колен Дублел.
Иди, че разбери какво става в този надупчен като пчелна пита мозък. Защо е тази дискриминация? Защо разрешава — на щитоносеца, вдигнал нож срещу него, да се изповяда? Присъствуващите и до днес, когато говорят за тези ужасни мигове, са в недоумение относно странната постъпка на краля. Дали не искаше да подчертае, че степента на прегрешението съответствува на феодалната йерархия, и че провинилият се щитоносец носи по-малка отговорност от рицаря? Или защото насоченият към сърцето му нож го бе накарал да забрави, че Дублел също бе сред убийците на Шарл Испански, заедно с Менмар и Гравил, Менмар, този висок и мършав мъж, който сега се мята сред въжетата и хвърля гневни погледи наоколо, и Гравил, който няма как да се прекръсти, но явно мълви молитви… ако бог иска да приеме покаянието му, ще го чуе и без посредник.