Монахът, който вече се питаше какво търси тук, веднага се нахвърля върху единствената душа, която му повериха, и започна да мърмори на латински в ухото на Колен Дублел.
Кралят на престъпниците избутва граф д’Аркур пред дръвника. „Коленичете, месир.“
Дебелият мъж се строполясва като вол. Мърда колене, вероятно под тях има камъчета, които ги нараняват. Минавайки зад него, кралят на престъпниците му вързва очите, преди да се е опомнил, и го лишава от гледката на чеповете на дръвника, последното нещо, което щеше да види приживе.
По-скоро на останалите трябваше да вържат кърпа на очите, за да не гледат ужасната сцена, която щеше да последва.
Кралят на престъпниците… все пак интересно защо не си спомням името му; много пъти съм го виждал до краля и добре си спомням как изглежда, висок и як мъжага с гъста черна брада… кралят на престъпниците взе главата на осъдения в две ръце като предмет, за да я положи както трябва, отмести косата и оголи добре врата му. Граф д’Аркур продължаваше да мърда колене заради камъчетата… „Хайде, сечи!“, заповяда кралят на престъпниците. Тогава той видя и всички видяха, че палачът трепереше. Сякаш никога нямаше да престане да претегля в ръце голямата си брадва, да, мести длани по дръжката й, да преценява подходящото разстояние до дръвника. Страхуваше се. О, щеше да е по-уверен с камата в някой тъмен ъгъл. Но с брадва, какъвто беше мършав, и то пред краля, пред всички тези сеньори, пред войниците! След дългите месеци затвор едва ли чувствуваше мускулите си толкова здрави, въпреки супата и чашата вино, които му бяха дали за сила. А освен това не му бяха сложили качулка с дупки за очите, какъвто е обичаят, защото нямаха под ръка. Така отсега нататък всички щяха да знаят, че е бил палач. Престъпник и палач. Имаше с какво да ужаси когото и да е било. Чудно какви ли мисли му минаваха през главата и на този Бетрув, който щеше да си извоюва свободата, извършвайки същото деяние, довело го в затвора. Сега той виждаше главата, която трябваше да отсече, на мястото, където по-късно щеше да стои неговата, ако кралят не беше минал през Руан. Може би у този негодник имаше повече милосърдие, повече състрадание и любов към ближния, отколкото у краля.
„Сечи!“ — наложи се да повтори кралят на престъпниците. Бетрув вдигна брадвата, не право нагоре като палач, а встрани, като дървар, който поваля дънер, и я остави да падне от собствената й тежест. Тя падна накриво.
Има палачи, които отсичат главата изведнъж, с точно нанесен удар. Но не и този! Граф д’Аркур явно беше зашеметен, защото вече не мърдаше с колене; но не бе мъртъв, брадвата бе заседнала в пласта тлъстини на врата му.
Трябваше да повтори. Този път още по-лошо. Острието засегна странично само част от врата. Кръвта бликна през широко зиналата рана, през която се виждаше дебелият жълт слой тлъстина.
Бетрув се бореше с брадвата, чието острие се бе забило в дръвника, и не можеше да го измъкне. Пот се стичаше от челото му.
Кралят на престъпниците се обърна към краля: с вид, с който сякаш се извиняваше, сякаш казваше: „Вината не е моя.“
Бетрув се ядосва, не чува какво му казват сержантите, удря отново; но желязното острие като че ли се забива в буца масло. И пак, и пак! Кръвта шурти от дръвника, блика под брадвата, полива по разкъсаната риза на осъдения. Някои от присъствуващите се извръщат, повдига им се. Полицето на престолонаследника са изписани ужас и гняв; стиска юмруци, от което дясната му ръка; става съвсем морава. Пребледнял, Луи д’Аркур се насилва да остане на първия ред, пред касапницата, устроена на брат му. Маршалът се отмества, за да не стъпва в пълзящата към него кървава вада.
Най-после, при шестия удар, огромната глава на графа се откърши от туловището и се търколи заедно с черната си превръзка под дръвника.
Кралят не помръдваше. Наблюдаваше през железния си прозорец, без всякакъв признак на вълнение, погнуса или неразположение, бликащата кървата рана между огромните плещи, точно срещу него, откъснатата окървавена глава сред лепкавата локва. Ако нещо се забелязваше по лицето му в желязната рамка, то беше усмивка. Един стрелец се строполи сред звън на метал. Едва тогава кралят благоволи да отмести поглед. Това малодушно войниче няма да остане задълго в гвардията му. Перине льо Бюфл се наведе и повдигна стрелеца за яката на ризницата му, като му удари силна плесница. Но припадайки, войничето бе направило услуга на всички. Хората се поотпуснаха; чуха се даже хихикания.
Трима мъже, по-малко нямаше да стигнат, издърпаха обезглавеното тяло. „На сухо място!“, викаше кралят на престъпниците. Да не забравяме, че дрехите му се полагаха. Достатъчно бе, че са разкъсани; ако освен това са и много изцапани, нямаше да получи нищо срещу тях. И без туй двама осъдени бяха отпаднали от сметките му…