Сега той насърчаваше за следващия ход своя задъхан и плувнал в пот палач, и му даваше куп съвети като на изтощен борец: „Вдигаш брадвата право над себе си, и не я гледаш; гледаш къде ще удариш, по средата на врата. И прас!“ И той разпръсна слама край дръвника, за да попие кръвта, превърза очите на сир дьо Гравил, един здрав, по-скоро закръглен нормандец, накара го да коленичи, и му сложи лицето в кървавата пяна. „Сечи!“ И този път с първия удар… като по чудо… Бетрув му отсича врата; главата се търкулва напред, докато тялото се свлича встрани, изливайки червена струя в праха. Всички се чувствуват някак облекчени. За малко да поздравят Бетрув, който се оглежда стъписан, сякаш се пита как е успял.
Идва ред на високия Мобюе дьо Менмар, с изкълчената походка, който хвърля предизвикателен поглед към краля. „Всеки знае, всеки знае…“, извиква той. Но понеже брадатият отпред вече му превързва очите, думите му се заглушават, и никой не разбира какво искаше да изрече.
Маршал д’Одреем отново се отмества, защото кръвта пъпли към ботушите му… „Сечи!“ И пак един удар, само един добре отмерен удар е достатъчен.
Изтеглят назад тялото на Менмар при другите две. Отвързват ръцете на труповете, за да могат по-лесно да ги хванат за четирите крайника, да ги люшнат, и хоп! да ги метнат в първата каруца, която ще ги откара до бесилото, за да ги окачат на гредата. Там ще им смъкнат дрехите. Кралят на престъпниците прави знак да приберат и главите.
Бетрув едва си поема дъх, опрян на дръжката на брадвата. Боли го кръстът; вече едва издържа. За малко остава да изпиташ съжаление. Е, заслужи си оправдателното писмо, и още как! Нищо чудно, ако до края на дните си сънува кошмари и крещи насън.
Колен Дублел, смелият щитоносец, е нервен, макар че получи опрощение на греховете си. Понечи да се отскубне от ръцете, които го бутаха към дръвника; искаше сам да стигне. Но превръзката е точно затова, да възпрепятствува невъздържаните движения на осъдените.
И все пак не успяха да попречат на Дублел да вдигне глава точно когато не трябваше, и Бетрув… този път вината наистина не беше негова!… му разцепи напреко черепа. Хайде, още веднъж. Готово.
О, руанчаните, които гледаха от прозорците на къщите наоколо щяха да имат доста неща да разказват, неща, които бързо щяха да се разнесат от град на град из цялото херцогство. И отвсякъде щяха да идват хора, за да видят с очите си площада, попил толкова много кръв. Да не повярва човек, че цялата тази кръв, тази огромна локва, се е съдържала само в четири човешки тела.
Крал Жан наблюдаваше хората си с някакво странно задоволство. Отвращението, което той вдъхваше даже и у своите най-предани служители, сякаш не му беше неприятно; беше твърде горд със себе си. Гледаше най-вече първородния си син… „Ето как трябва да се държи човек, момчето ми, когато е крал…“
Кой би се осмелил да му каже, че бе сгрешил, поддавайки се на отмъстителния си нрав? И за него този ден беше решаващ кръстопът. Наляво или надясно. Беше избрал грешния път, като граф д’Аркур на стълбището. След шестгодишно неустойчиво царуване, изпълнено със смутове, трудности и поврати, той даваше на кралството си, което беше твърде склонно да го следва, пример за злоба и насилие. За по-малко от шест месеца щеше да се спусне по наклона на истинските нещастия, повличайки Франция след себе си.
Трета част
Пропиляната пролет
I
КУЧЕТО И ЛИСИЧЕТО
Ах, наистина, много ми е драго, че отново видях Оксер! Не вярвах, че бог ще ми отреди това щастие, нито че така осезателно ще го усетя. Сърцето винаги се вълнува, когато се връщаш по местата, приютили част от младостта ти. И вие ще изпитате това чувство, Аркамбо, когато години се натрупат зад вас. Ако ви се случи да минете през Оксер на моите години… дано бог ви съхрани дотогава… ще кажете: „Бил съм тук с моя чичо кардинала, който е бил тукашен епископ, това е била втората му епархия, преди да получи кардиналския сан… Тогава го придружавах до Мец, където трябваше да се срещне с императора…“
Три години живях тук, три… о, не мислете, че съжалявам за това време, и че се радвах по-пълно на живота, когато бях епископ на Оксер, отколкото сега. Да си призная, изпитвах дори нетърпение да си тръгна оттук. Стремях се към Авиньон, макар да знаех, че съм прекалено млад; но все пак чувствувах, че бог ме е надарил с характер и умствени качества, с които ще мога добре да му служа в папския двор. И за да се приуча към търпение, напредвах в изучаването на астрологията; именно съвършените ми познания в тази наука подтикнаха моя благодетел Йоан XXII да ме ръкоположи, макар и едва тридесетгодишен. Но вече ви говорих за това… Ех, племеннико, когато си с човек, който много е живял, трябва да свикнеш да слушаш няколко пъти едно и също нещо. Не че сме стари, и паметта ни е по-слаба; не, тя просто е пълна със спомени, които се събуждат по най-различни поводи. Младостта изпълва бъдещето с въображението си; старостта възкресява миналото с паметта си. Нещата се уравновесяват… Не, не съжалявам за нищо. Сравнявайки това, което съм бил, с това, което съм, имам основания само да възхвалявам бог, а и малко да поздравя себе си, съвсем скромно и честно. Просто това е било време, дадено ми по божия воля, и което няма да съществува, щом престана да си го спомням. Освен в часа на възкръсването, когато всичките ни земни мигове ще се слеят в един. Но това надхвърля умствените ми възможности. Вярвам във възкръсването, уча хората да вярват в него, но не се наемам да си го представям, и твърдя, че тези, които се съмняват в него, са твърде самоуверени… о, напротив, повече са, отколкото мислите… защото са неспособни да си го представят. Човек е като слепец, който отрича съществуването на светлината, защото не я вижда. За слепеца светлината е нещо съвсем непонятно!