Как понасяше всичко това монсеньор Наварски? Право да си кажа твърде зле. Вероятно сега е попривикнал с пленничеството си, особено откакто знае, че самият крал на Франция е пленник на английския, и по тази причина вече не се страхува за живота си. Но отначало…
А, ето ви и вас, дон Калво. Припомнете ми дали в проповедта, за идната неделя се среща думата светлина, или някоя близка по смисъл… до втората неделя преди Рождество. Би ме учудило, ако не се среща… или в посланието… Е, да, в тази от миналата неделя, естествено… Abjiciamus ergo opera tenebrarum, et indiamur arma lucis… И тъй, нека отхвърлим делата на тъмнината и да се облечем с оръжието на светлината… Но това беше миналата неделя. Вие също не си спомняте.
Добре, ще ми кажете след малко; ще ви бъда благодарен…
Едно уловено в капана лисиче, което обикаля обезумяло клетката си, с пламтящи очи, посърнала муцунка, измършавяло, и скимти ли, скимти… Ето какво представляваше нашият монсеньор Наварски. Но трябва да кажем, че правеха всичко, за да го плашат.
Никола Брак беше постигнал отлагане на екзекуцията, казвайки, че наварският крал трябва да усеща всеки ден смъртта си; и се бяха вслушали в думите му.
Крал Жан не само бе заповядал да го заключат в същата стая, в която бе умряла Маргьорит Бургундска, и добре да го осведомят за това… „това уродливо племе се навъди от мърсуванията на оная пачавра баба му; той е издънка от издънка на курва; нека си знае, че ще свърши като нея…“ но и нареди през няколкото дни, докато го държат там, многократно да му казват, дори и нощем, че смъртта му е близка.
В тъжното убежище на Шарл Наварски се явяваше кралят на престъпниците или льо Бюфл, или друг от сержантите, и му казваше: „Пригответе се, монсеньор. Кралят заповяда да издигнат вашия ешафод в двора на замъка. Скоро ще дойдем да ви отведем.“ Малко след това влизаше сержантът Лалман и заварваше Шарл Наварски залепен о стената, дишайки тежко, с изпълнени с ужас очи. „Кралят реши да отсрочи; няма да ви екзекутират по-рано от утре.“ Тогава той поемаше дъх и се строполясваше на столчето. Минаваха час-два и Перине льо Бюфл се връщаше. „Няма да ви отсекат главата, монсеньор. Не… Кралят иска да бъдете обесен. Нареди да издигнат бесилото.“ А после, като удареше вечерня, пристигаше на свой ред домоуправителят на замъка, Готие дьо Риво. „Идвате да ме отведете, месир домоуправител? — Не, монсеньор, нося ви супата. — Издигнаха ли бесилото? — Какво бесило? Не, монсеньор, никакво бесило не са издигнали. — Нито ешафод? — Не, монсеньор, нищо такова не съм видял.“
Вече шест пъти монсеньор Наварски биваше обезглавяван, също толкова пъти обесван или разчекван от четири коня. А най-ужасното бе, когато една вечер донесоха в стаята голям конопен чувал, и му казаха, че през нощта ще го вържат в него и ще го хвърлят в Сена. На сутринта кралят на престъпниците дойде да прибере чувала, обърна дъното му, видя дупката, която монсеньор Наварски беше пробил, и си излезе, като се усмихваше.
Крал Жан непрекъснато искаше да го осведомяват за състоянието на пленника. Това залъгваше нетърпението му, докато уточняваха писмото до папата. Хранеше ли се наварският крал? Не, едва се докосвал до ястията, които му носели, и често връщали подноса, както са го качили. Явно се страхувал от отрова. „Значи, слабее? Добре, добре. Така приготвяйте храната му, че да нагарча и мирише, та наистина да мисли, че искаме да го отровим.“ Спеше ли? Зле. Денем понякога го намирали прихлупил глава в ръцете си върху масата и се стряскал като човек, разбуден в съня си. Но през нощта го чували как крачи, без да спира, обикаляйки кръглата стая… „като лисиче, Сир, също като лисиче“. Сигурно се страхувал да не дойдат да го удушат, като баба му в същото помещение. Сутрин понякога се забелязвало, че е плакал. „О, много добре — казваше кралят. — Говори ли с вас?“ О, говори, и още как! Опитва се да завърже разговор с всеки, който влиза при него. Старае се да подхване всеки откъм слабо, то му място. На краля на престъпниците например обещал купища злато, ако му помогне да избяга или поне ако се съгласи да предаде навън писма. На сержанта Перине да го вземе със себе си и го направи свой крал на престъпниците в Еврьо и Навара, понеже бе забелязал, че льо Бюфл завижда на другия. А пред управителя на замъка, когото бе преценил като почтен войник, защищава невинността си и говори за несправедливост: „Не зная в какво ме упрекват, но се кълна в бога, че не съм хранил никакви лоши помисли към моя скъп баща краля, нито съм предприемал нещо срещу него. Коварни хора са го заблудили в моя вреда. Искали са да ме погубят в неговото съзнание; но аз ще понеса всички наказания, които той пожелае да ми наложи, защото съм убеден, че не идват от самия него. Мога да му кажа много неща, които ще му бъдат полезни, за да се опази и да му направя много услуги, ако ме остави жив. Идете при него, месир управител, кажете му, че ще спечели много, ако ме изслуша. И ако бог пожелае да обърне съдбата ми, бъдете уверен, че аз ще осигуря вашата, защото виждам, че изпитвате колкото състрадание към мен, толкова и загриженост за истинското добро на вашия господар.“ Естествено всичко това беше донесено на краля, който лаеше: „Я го вижте вероломния! Вижте го предателя!“, сякаш не е в реда на нещата затворникът да се опитва да омилостиви тъмницарите си или да ги подкупи. А може би сержантите преувеличаваха предложенията на наварския крал, за да се изтъкнат. Крал Жан им подхвърляше по една кесия със злато, като благодарност за почтеността им. „Тази вечер ще му кажете, че уж съм заповядал да се затопли килията му, ще запалите слама и влажни пънове, е ще запушите комина, та да се задими както трябва.“