Крал Едуард ги посрещна хладно. „Държа да има почтеност в отношенията и постъпките да отговарят на думите. Без доверие между кралете, които влизат в съюз, нито едно начинание не може да бъде доведено до добър край. Миналата година отворих вратите си на васалите на монсеньор Наварски; въоръжих войски, които под заповедите на ланкастърския херцог подкрепиха неговите. Твърде напреднахме в подготовката на договора, който трябваше да подпишем; предстоеше да се споразумеем за един постоянен съюз, и да се задължим да не подписваме мир, примирие или спогодба един без друг. Ала едва-що пристигнал в Котантен, монсеньор Наварски започва преговори с крал Жан, кълне му се в добро приятелство и му прави почести. Ако сега е пленник, ако тъстът му го е заловил в мрежите си с хитрост, вината не е моя. А преди да му подам ръка, бих искал да знам дали моите родственици от Еврьо се обръщат към мен единствено защото са в беда, и дали няма да се обърнат към друг, веднага щом ги измъкна от нея.“
Въпреки това той взе мерки, извика ланкастърския херцог и нареди да започнат приготовления за нов поход, като същевременно изпрати указания на уелския принц в Бордо. И научил от наварските пратеници, че Жан II напада и него в обвиненията си срещу своя зет, той писа на светия отец, на императора и на различните християнски владетели, като в писмата си отричаше съществуването на тайно споразумение между него и Шарл Наварски, и, от друга страна, сериозно упрекваше, Жан II за недоверието и проявите му, които „заради честта на рицарството“ самият той не би желал да види у нито един крал.
Неговото писмо до папата бе изисквало по-малко време, отколкото това на крал Жан, и можете да ми вярвате, че то бе съвсем другояче написано.
Крал Едуард и аз никак не се обичаме; според него аз винаги прекалено облагодетелствувам интересите на Франция, а аз намирам, че той твърде малко зачита върховенството на църквата. При всяка наша среща сме влизали в спор. Той би искал папата да бъде англичанин, за предпочитане дори изобщо да няма папа. Но признавам, че за своята нация той е чудесен владетел, ловък, предпазлив, когато трябва, дързък, когато може. Англия му дължи много. И макар да е само на четиридесет години, той се радва на почит, с каквато обграждат старите крале, ако са били добри крале. Възрастта на един владетел не се определя от рождената му дата, а от продължителността на царуването му.
В това отношение крал Едуард е най-старият от владетелите на западните кралства. Папа Инокентий е върховен църковен глава едва от четири години; императорът, избран преди десет години, е коронясан едва преди две; Жан дьо Валоа току-що отпразнува… тъжно чествуване, в пленничество… шестата годишнина от коронясването си. А той, Едуард III, е на трона от двадесет и девет години, скоро ще станат тридесет.
Той е снажен, доста едър мъж с горда осанка. Има дълги руси коси, вълниста, добре поддържана брада, леко изпъкнали сини очи; истински Капет. Много прилича на дядо си Филип Хубави, от когото е наследил немалко качества. Жалко, че кръвта на нашите крале е дала такова добро потомство в Англия и толкова окаяно във Франция! С възрастта сякаш става все по-мълчалив; също като дядо си. Какво искате! Свикнал е от тридесет години хората да се прекланят пред него. По походката, по погледа и по гласа им разбира какво очакват от него, какви искания ще предя-вят, какви са домогванията им и какво е значението им за държавата. Заповедите му са кратки. Както той казва: „Колкото по-малко говориш толкова по-малко повтарят думите ти, и толкова по-малко ги изопачават.“
Знае, че е увенчан с голяма слава в очите на Европа. Битката при Еклюз, обсадата на Кале, победата при Креси… От повече от век той е първият, който е победил Франция, по-скоро своя френски съперник, защото, както сам казва, той бе предприел тази война само за да потвърди правата си над короната на Луи Свети. Но също и за да превземе процъфтяващи провинции.