Сам се възхваляваше, че още в началото на месеца е свикал войската в Шартр. „Много предвидливо, нали, Одреем, нали, Шарл, сине мой? Видяхте ли, че не беше нужно да свикваме пълния състав. Нека славните англичани препускат, нека навлизат в страната. Ще ги връхлетим и ще ги изтласкаме в устието на Сена.“
Казаха ми, че рядко са го виждали толкова весел, на което съм склонен да вярвам. Защото този вечно побеждаван човек обича войната, поне в мечтите си. Да потегля, да дава заповеди от бойния си кон, най-после да му се подчиняват! защото на война хората се подчиняват… поне в началото; да остави финансовите затруднения на грижите по управлението на Никола Брак, Лори, Бюси и другите; да живее само сред мъже, без жени наоколо; да се движи, непрекъснато да се движи, да яде на седлото, с големи залци, или на крайпътно сечище, под някое дърво, вече отрупано с малки зелени плодове, да изслушва докладите на разузнавачите, да произнася големи думи, които после всеки ще повтаря… „ако врагът е жаден, ще пие от собствената си кръв“… Да постави ръка на.рамото на някой рицар, който се изчервява от удоволствие… „вечно неуморим, Бусико… Славният ти меч е нетърпелив, достойни Куси!“…
И все пак, постигнал ли е някога една-единствена победа? Нито веднъж. На двадесет и две години, определен от баща си като военен вожд в Ено… ама че титла: военен вожд!… отнесе забележителен пердах от англичаните. На двадесет и пет години, с още по-красива титла, да кажеш, че нарочно ги измисля: рицар на победата… разори населението на Лангдок, без да успее, след четиримесечна обсада, да превземе Егийон, при вливането на Ло в Гарона. Но ако го слушаш, всичките му битки са били големи подвизи, колкото и тъжен завършек да са имали. Никой не е натрупал толкова увереност от опита в загубите.
Този път искаше наслаждението му да трае по-дълго. Докато отиде да вземе знамето от Сен-Дьони, докато се върне, без да бърза, в Шартр, ланкастърският херцог, поел на юг от Кан, вече бе прекосил река ла Див и спираше да пренощува в Лизьо. Споменът от нашествието на Едуард III преди десет години и особено от сечта в Кан, още не беше заличен. Стотици жители убити по улиците, четиридесет хиляди топа плат откраднати, всички скъпоценни предмети отнесени оттатък Ла Манш, а градът едва спасен от опожаряване… не, наистина нормандското население не бе забравило това, и проявяваше по-скоро нетърпение да остави преминаването на английските стрелци. Имаше масло, мляко, сирене в изобилие, лееше се ябълково вино; не липсваше и трева за конете в тучните ливади. В края на крайщата да нахраниш веднъж хиляда англичани струваше по-евтино, отколкото да плащаш на краля през цялата година данък върху солта, жилището и налог от осем дение за ливра върху стоките.
В Шартр крал Жан не намери войската си събрана и подготвена както очакваше. Разчиташе на армия от четиридесет хиляди души. А тази едва наброяваше една трета. Но нима не беше достатъчно, даже предостатъчно в сравнение с противника, с който щеше да се срещне? „Е, няма да плащам на неявилите се; от това само печеля. Но искам да им бъдат пратени порицания.“
И докато се настани в извезаната с лилии шатра, докато напишат порицанията… „Когато кралят заповяда, рицарят е длъжен“… Ланкастърският херцог пристигна в Пон-Одьомер, едно от владенията на наварския крал. Освободи замъка, който един френски отред обсаждаше безуспешно седмици наред, остави известно подкрепление на наварския гарнизон, и продоволствия за една година; после, отправяйки се на юг, отиде да ограби абатството Бек-Елуен.
Докато конетабълът, Атинския херцог, сложи малко ред в навалицата от войници в Шартр… защото явилите се вече три седмици тъпчеха младите жита и започваха да проявяват нетърпение… и най-вече докато усмирят възникналите разногласия между двамата маршали, Одреем и Жан дьо Клермон, които искрено се ненавиждаха, Ланкастър беше вече под стените на Коншския замък, и изгони заелия го от името на краля отред. После го запали. Така спомените, оставени тук от Робер д’Артоа, а неотдавна и от Шарл Злия, изчезнаха заедно с дима. Този замък не носи щастие… След което Ланкастър се отправи към Брьотьой. С изключение на Еврьо, всички крепости от владението на Шарл Наварски, които кралят бе пожелал да конфискува, една по една бяха освободени.
„Ще смажем тези негодници в Брьотьой“, самоуверено каза Жан II, когато войската му най-сетне можеше да потегли. От Шартр дьо Брьотьой са седемнадесет левги. Кралят поиска да ги изминат за един преход. Изглежда, че още от обяд са започнали да се точат изоставащи. Когато войниците пристигнаха, капнали, в Брьотьой, Ланкастър вече не беше там. Беше превзел крепостта, пленил френския гарнизон, и на негово място бе оставил добре въоръжен отред под заповедите на един опитен наварски вожд, комуто също остави продоволствия за една година.