Крал Жан бързо се утеши и извика: „Ще ги посечем във Верньой; нали, синове мои?“ Престо — лонаследникът не посмя да каже това, което по-късно сподели с мен, а именно, че му се струва безсмислено близо петнадесет хиляди души да преследват хиляда. Не искаше да изглежда по-нерешителен от по-малките си братя, които подражаваха на баща си и се палеха като него, включително и Филип, който е само на четиринадесет години.
Верньой край река Авр; една от вратите на Нормандия. Предния ден английската конница бе минала оттук като опустошителна вихрушка. После жителите видяха френските войски, които пристигаха като придошла река.
Месир дьо Ланкастър, знаейки добре каква войска приижда зад него, бе достатъчно благоразумен да не се отправи към Париж. Взел със себе си обилната плячка, заграбена по пътя, както и значителен брой пленници, той предпазливо пое отново на запад… „Към Легл заминаха, към Легл“, осведомиха ги селяните. Като чу това, крал Жан се почувствува белязан от провидението. Знаете защо… Не, Аркамбо, не заради орела… А, досетихте се… убийството на Шарл Испански… „Свинята предачка“… Кралят щеше да извърши наказанието на самото място на престъплението. Не остави войската да спи повече от четири часа. В Легл щеше да се срещне с англичаните и наварците, най-после щеше да настъпи часът на неговото отмъщение.
И така, на девети юли, след като спря за малко пред прага на „Свинята предачка“, колкото да прегъне железния си наколенник… странна гледка бе за войската този крал, който се молеше, облян в сълзи, пред вратата на една кръчма… той най-сетне съгледа копията на Ланкастър, на две левги от Легл, край Тюбьофската гора… Всичко това, племеннико, ми бе разказано три дни по-късно.
„Спуснете шлемове, стройте се за бой“, извика кралят.
Тогава конетабълът и двамата маршали, за пръв път единодушни, му се противопоставиха. „Сир, твърдо заяви Одреем, знаете, че винаги усърдно съм ви служил… — Аз също, каза Клермон — … но ще е лудост да влезем веднага в сражение. Не трябва да искате от войските нито крачка повече. От четири дни не сте им давали почивка, а днес ги водихте по-бързо от всякога.“
Войниците едва поемат дъх, погледнете ги; на стрелците им кървят нозете и ако не се опират на копията си, ще се строполят на земята. „Ех, тая пехота, все тя забавя всичко!“, каза ядосано крал Жан. „Онези, които са на коне, не са в по-добро състояние, възрази Одреем. Много от конете са с наранени вратове от товара, други куцат, защото не е имало време да ги подковат. А от толкова път в тая жега на облечените в брони им кървят задниците. Не се надявайте на каквото и да е било от войските си, преди да са отдъхнали малко. — Освен това, Сир, прибави Клермон, погледнете в каква местност ще нападаме. Намираме се пред гъста гора, в която месир Ланкастър се е укрил. Той ще може спокойно да измъкне хората си, а нашите стрелци ще се уплетат в храсталаците, и копиеносците ще се блъскат в дънерите на дърветата.“
Отначало крал Жан изпадна в твърде лошо настроение, ругаеше хората и обстоятелствата, които се противопоставяха на волята му. После взе едно от странните си решения, заради които свитата му го нарича Добрия, с надежда ласкателството да стигне до ушите му.
Изпрати при Ланкастър двамата си първи щитоносци, Плюйан дю Вал и Жан дьо Коркийре, за да го предизвикат на бой. Ланкастърският херцог стоеше на една поляна, стрелците му бяха строени пред него, а от всички страни разузнавачи наблюдаваха френската армия и оглеждаха пътищата за оттегляне. И така, синеокият херцог видя как насреща му се задават, съпроводени от малък въоръжен ескорт, двамата щитоносци на краля, които развяваха знамето с лилиите на върха на копията си и надуваха рога като за турнир. Заобиколен от Филип Наварски, Жан дьо Монфор и Годфроа д’Аркур, той излуша следната реч от устата на Плюйан дю Вал.
Кралят на Франция пристигал начело на огромна войска, докато тази на херцога била твърде малка. Затова предлагал на херцога да се срещнат на следващия ден, с еднакъв брой рицари от двете страни, сто, петдесет или дори тридесет, на уречено място, и според всички рицарски правила. Ланкастър любезно изслуша предложенията на краля, „който нарича себе си крал на Франция“, но известен с рицарството си далеч извън нея. Той увери, че ще обсъди нещата със своите съюзници, които посочи с ръка, защото са прекалено важни, за да ги решава сам. От тези думи двамата щитоносци помислиха, че Ланкастър следва да отговори на другия ден.