С това уверение крал Жан заповяда да построят шатрата му и потъна в сън. Така френската армия прекара нощта в хъркане.
На сутринта Тюбьофската гора беше празна. Виждаха се следи от преминаване, но никакви англичани нито наварци. Ланкастърският херцог предпазливо се бе оттеглил към Аржантан.
Крал Жан даде воля на цялото си презрение към тези непочтени врагове, способни само да плячкосват, когато никой не им излиза насреща, но се измъкват, щом им предложат битка. „Ние носим звездата в сърцето си, а тях жартиерата ги бие по петите. Ето по какво се различаваме. Това са рицарите на отстъплението.“
Ала помисли ли да ги преследва? Маршалите предложиха да пуснат най-отпочиналите части след Ланкастър; за тяхно учудване Жан II отхвърли идеята им. Сякаш считаше битката спечелена, защото врагът не бе отвърнал на предизвикателството.
И така, той реши да се върне в Шартр, за да разпусне войската. И пътьом да превземе Брьотьой.
Одреем му изтъкна, че оставеният там от Ланкастър гарнизон е многочислен, добре управляван и добре укрепен. „Познавам крепостта, Сир; не се превзема лесно. — Как тогава нашите са се оставили да ги изхвърлят оттам? — отвърна му крал Жан. — Лично аз ще водя обсадата.“
Именно тук, племеннико, пристигнах при него на дванадесети юли, придружен от Капочи.
II
ОБСАДАТА НА БРЬОТЬОЙ
Крал Жан ни прие в бойно снаряжение, сякаш след половия час щеше да се хвърли в атака. Целуна пръстените ни, попита ни за здравето на светия отец и без да слуша дългия, дълбокомъдрен и изпълнен с красноречие отговор, в който Никола Капочи се бе впуснал, ми каза: „Монсеньор дьо Перигор, пристигате тъкмо навреме, за да присъствувате на една хубава обсада. Знам, че вашият род е храбър и вещ във военното изкуство. Винаги сте имали големи заслуги пред кралството, а лично вие, ако не бяхте църковен глава, несъмнено щяхте да бъдете маршал в моята армия. Обзалагам се, че престоят тук ще ви донесе удоволствие.“
Това, че той се обърна само към мен, и то за да похвали рода ми, не се понрави на Капочи, който не е от особено знатно потекло, и намери за добре да изтъкне, че не сме дошли да се възхищаваме на бойни подвизи, а да говорим за християнски мир.
Веднага разбрах, че работите между моя колега и френския крал няма да потръгнат, особено когато последният видя племенника ми Робер дьо Дюрацо, комуто засвидетелствува голяма любезност, разпитвайки го за неаполския двор и за леля му кралица Жана. Трябва да ви кажа, че моят Робер беше извънредно красив, с великолепно телосложение, розово лице, свилени коси… едновременно изящен и силен. Видях в очите на краля онази искрица, която обикновено блясва в мъжкия поглед при вида на хубава жена. „Къде ще се установите за пренощуване?“ — попита той. Отговорих, че ще се настаним в едно съседно абатство.
Наблюдавах го внимателно, изглеждаше доста остарял, напълнял, тромав, челюстта му още по-натежала под рядката жълтеникава брада. И беше придобил навика да поклаща глава, като че ли някаква бримка от стоманената му ризница го дращеше по врата или рамото.
Пожела да ни покаже лагера, където нашето пристигане бе предизвикало известно вълнение. „Ето негова светлост монсеньор дьо Перигор, който дойде да ни посети“, казваше той на своите рицари, сякаш бяхме дошли специално да му донесем подкрепата на провидението. Раздадох благословии. Лицето на Капочи все повече се удължаваше.
Кралят особено държеше да ми представи началника на своите бойни съоръжения, комуто, изглежда, придаваше по-голямо значение, отколкото на конетабъла и маршалите. „Къде е Презвитера?… Виждали ли сте Презвитера?… Бурбон, накарайте да извикат Презвитера…“ Чудех се какво ли е дало прякора презвитер на един капитан, който командуваше съоръжения, мини и артилерия с барут.
Странен бе мъжът, който се приближи към нас върху дългите си дъговидни крайници, обути в стоманени наколенници и набедреници; сякаш стъпваше върху светкавици. Приличаше на оса със силно пристегнатия върху кожената надризница колан. Имаше големи ръце с черни нокти, които държеше на разстояние от тялото заради металната броня, предпазваща лактите. Доста подозрителен на вид, със слабо лице, изпъкнали скули, тесни очи, и предизвикателен израз на човек, готов за четири су да разбие нечия глава. И като завършек, една Монтобанска шапка с широки поли, цялата желязна, заострена чак до носа, с две цепки, през които да вижда, когато наведе глава. „Къде беше, Презвитере? Търсехме те“, попита кралят и обръщайки се към мен, уточни: „Арно дьо Сервол, сир дьо Велин. — Протопрезвитер, ваш слуга… Монсеньор кардинал…“, прибавя другият с подигравателен тон, който никак не ми се нрави.