Една вечер го заварих, облегнал се на една колона под сводовете в откритата галерия, и го чух да въздиша пред своя сребрист поток и сините си планини насреща: „Прекалено мъничко е, прекалено мъничко… Човек би казал, монсеньор, че когато хвърля заровете, провидението изпитва някакво злорадо удоволствие да ги съчетава наопаки…“
Току-що бяхме говорили за Франция, за френския крал, и аз добре разбирах за какво намекваше. Често добрият владетел получава малка държавица, а на посредствения се пада голямо кралство. И добави: „Ала колкото и да е малък моят Беарн, държа да не принадлежи на никого освен на себе си.“
Писмата му са удивителни. Не пропуска да напише всичките си титли: „Аз, Гастон III, граф дьо Фоа, виконт дьо Беарн, виконт дьо Лотрек, дьо Марсан и дьо Кастийон…“и какво още… а, да: „сеньор дьо Монтесткиьо и дьо Монпьоза…“и още, чуйте как звучи: „вигие на Андора и Капсир …“и се подписва само „Феб“, погрешно, разбира се, навярно за да се отличи дори от Аполон… също като на дворците и паметниците, които строи или доукрасява и на които може да се види следният издълбан с големи букви надпис: „Направено от Феб.“
Наистина в неговата личност има нещо предизвикателно; но не трябва да забравяме, че е само двадесет и пет годишен. За възрастта си е показал доста голяма вещина. Доказал е и смелостта си; беше сред най-храбрите при Креси. Тогава бе на петнадесет години. А, забравих да ви кажа, ако не знаете: той е племенник на Робер д’Артоа. Дядо му беше женен за Жана д’Артоа, сестра на самия Робер, която веднага щом овдовя, прояви такова влечение към мъжете, започна да води такъв скандален живот, предизвика толкова сплетни… и би могла да предизвика още много… напротив, още е жива; малко над шестдесетте, в отлично здраве… че внукът й, нашият Феб, се видя принуден да я затвори в една кула на замъка във Фоа, където строго я охранява. Ех, буйна кръв имат тия д’Артоа!
Ето какъв е човекът, за когото Ла Форе, архиепископът канцлер, издействува да положи клетва за вярност, когато всичко се обърна срещу крал Жан. О, не се заблуждавайте. Феб добре обмисли решението си; постъпва така именно за да запази независимостта на своя малък Беарн. Аквитания граничи с Навара, самият той граничи и с двете, и техният сега вече явен съюз никак не го успокоява; заплаха тегне над късите му граници. Добре би било да си осигури безопасност откъм Лангдок, защото бе имал вражда с кралския наместник граф д’Арманяк. Ето затова ще се сближи с Франция, ще сложи край на това неразбирателство и за целта ще положи дължимата за графство Фоа клетва. Разбира се, Феб ще настоява за освобождаването на своя зет Шарл Наварски, така бе решено, но ще настоява само привидно, сякаш това е поводът за сближаването. Ходът беше хитър. Феб винаги ще може да каже на Наварския род: „Положих клетвата само за да ви служа.“
За една седмица Гастон Феб покори Париж. Беше дошъл с многобройна свита от благородници, цял куп слуги, с двадесет каляски за гардероба и мебелите му, с великолепни хрътки и с част от личната си менажерия от хищници. Цялото шествие заемаше четвърт левга разстояние. И най-низшият прислужник беше блестящо облечен, пъчейки се в ливреята на Беарн; конете бяха покрити с плащове от копринено кадифе, като моите. Безспорно, огромни разходи, предназначени да впечатляват тълпите, в което Феб бе успял.
Знатните благородници си оспорваха честта да го канят у дома си. Де що имаше знаменитости в града, членове на парламента, на университета, финансисти, дори и духовници, всички си намираха повод да дойдат да го поздравят в двореца, който сестра му Бланш, вдовствуващата кралица, му бе предоставила за времето на неговия престой тук. Жените искаха да му се любуват, да чуят гласа му, да му пипнат ръката. Когато минаваше по улиците, простолюдието го разпознаваше по златните коси и се трупаше край вратите на златарите или търговците на платове, при които той влизаше. Разпознаваха също гербоносеца, който неизменно го придружаваше, един великан на име Ернотон Испански, навярно негов незаконен брат; както и двете огромни пиринейски кучета, които винаги го следваха, водени за синджири от един слуга. На гърба на едното седеше малка маймунка… В столицата бе дошъл един голям, необикновен сеньор, по-внушителен и от най-внушителните, и всички говореха за него.
Разказвам ви това с подробности, защото през този злополучен юли кралството се спускаше по стълбата на бедите, и всяко стъпало от нея имаше значение.