Хубава помирителна вечеря се получи, няма що! Архиепископът — канцлер, изненадан и недоволен, напразно се опитваше да поуспокои духовете. Лицето на Бюси бе като от камък. Но дълбоко в себе си той тържествуваше. Беше истинският господар на положението.
Колкото до краля на Навара, името му дори не бе произнесено, въпреки присъствието на двете кралици Жана и Бланш.
На излизане от двореца, Ернотон Испански, великанът щитонооец, каза на граф дьо Фоа… не съм бил с тях, повтарям ви какво ми бе предадено: „Удивих се на търпението ви. На мястото на Феб бих си тръгнал незабавно за моя Беарн, без да чакам нови оскърбления.“ На което Феб отговори: „На мястото на Ернотон щях да дам същия съвет на Феб. Но аз съм Феб и трябва да мисля най-вече за съдбата на моите поданици. Не искам аз да бъда този, който скъсва отношенията, и да изглеждам виновен. Ала се опасявам, че Ла Форе ми е устроил клопка. Освен ако се е случило нещо, което нито той, нито аз знаем, и което е настроило краля против мен. Утре ще видим.“
На другия ден след литургия Феб влезе в голямата зала на двореца. Шест щитоносци придържаха края на плаща му и този път по изключение не беше гологлав. Носеше златна корона върху златните си коси. Залата бе изпълнена с шамбелани, съветници, прелати, секретари, членове на парламента и висши служители. Но този, когото Феб най-напред забеляза, беше Жан Дьо Форез, граф д’Арманяк, застанал съвсем близо до краля, почти опрян на трона, с предизвикателно изражение. От другата страна Бюси си даваше вид, че подрежда свитъците си. Извади един и го прочете, сякаш беше най-обикновено постановление: „Месир, кралят на Франция, моят господар, приема клетвата ви за графството; Фоа и вицеграфството Беарн, които сте получили от него, и вие ставате негов васал с титлите граф дьо Фоа и виконт дьо Беарн, според както е установено между неговите предци, френските крале, и вашите. Коленичете.“
Настъпи кратко мълчание. После Феб отговори високо и ясно: „Не мога.“
Присъствуващите зашумяха изненадани, повечето искрено, някои престорено, и не без известно удоволствие. Подобни произшествия не се случват често при церемония за клетва.
Феб повтори: „Не мога.“ И добави ясно: „Мога да коленича с единия крак, за Фоа. Но не и с другия.“
Тогава крал Жан каза с гневен глас: „Приемам клетвата ви и за Фоа, и за Беарн.“ Присъствуващите потръпнаха от любопитство. И ето как се разви спорът, в най-общи линии… Феб: „Сир, Беарн е наследствен имот и вие не можете да приемете нещо, което не ви е подвластно.“ Кралят: „Това, което изтъквате е невярно, и то от много години е повод за спорове между вашия род и моя.“ Феб: „Това е самата истина, Сир, и тя ще продължи да причинява разногласия само ако вие го желаете. Аз съм ваш почтен и предан поданик за Фоа, както открай време са се клели дедите ми, но не мога да се обявя за ваш васал за нещо, което дължа единствено на бог.“ Кралят: „Недостоен васал! Опитвате се по подли пътища да се освободите от задълженията си. Миналата година не се присъединихте към войската на тук присъствуващия граф д’Арманяк, мой наместник в Ламгдок, който заради вашата измяна не успя да отблъсне английското нашествие!“ На което Феб отвръща величествено: „Ако съдбата на Ламгдок зависи само от моята намеса и монсеньор д’Арманяк не е способен да пази тази ваша провинция, то не на него трябва да поверите наместничеството, Сир, а на мен.“
Кралят беше силно разгневен, брадичката му трепереше. „Подигравате ми се, красавецо, но няма да е задълго. На колене! — Махнете Беарн от клетвата и ще коленича начаса. — Ще коленичите в затвора, подъл изменнико! — извика кралят. — Отведете го!“
Всичко беше нагласено, предвидено, организирано, поне от Бюси, който направи само един знак и Перине льо Бюфл с още шестима сержанти от охраната заобиколиха Феб. Вече им беше известно, че трябва да го отведат в Лувъра.
В същия ден правото Марсел говореше в града: „На крал Жан му оставаше да си създаде един последен враг; и той го направи. Ако всички мошеници от обкръжението му останат на службите си, скоро няма да има и един честен човек извън затвора.“
IV
ШАРТЪРСКИЯТ ЛАГЕР
Чуйте, племеннико, най-новата глупост! Знаете ли какво ми писа папата в едно писмо от двадесет и осми ноември, чието изпращане или е било отлагано, или приносителят не ме е търсил, където трябва, щом го получих едва снощи в Арси? Познайте… Ето какво: огорчен от неразбирателството ми с Капочи, светият отец ме упреква в „липса на милосърдие“. Питам се как можех да му засвидетелствувам милосърдие, на тоя Капочи? Не съм го виждал, откакто ме напусна внезапно в Брьотьой, за да иде в Париж. И кой собствено е виновен за нашето неразбирателство, ако не този, който силом ми наложи за придружител един себелюбив, ограничен, загрижен само за собственото си удобство прелат, чиито действия целят единствено да осуетяват моите? Хич не го интересува всеобщият мир. Важното е не аз да бъда този, който ще го постигне. Липса на милосърдие, ама че работа! Липса на милосърдие… Имам сериозни основания да вярвам, че Капочи заговорничи със Симон дьо Бюси и че има пръст в задържането на Феб, който, уверявам ви, да, знаете, че беше освободен през август; но благодарение на кого? На мен; това не знаехте… срещу обещание да се присъедини към кралската войска.