„Монсеньор кардинал — ми заявява кратко кралят, — ще се откажа от сражението само ако принц Едуард заедно със сто рицари по мой избор се предаде в мой плен. — Сир, това искане е прекалено дръзко и накърнява честта; то проваля всичките ни преговори от вчера. Достатъчно опознах уелския принц и съм убеден, че дори няма да го изслуша. Той не е човек, който ще отстъпи, без да се бие, нито ще се предаде в ръцете ви с цвета на английското рицарство, дори и ако това бъде последният му ден. Вие бихте ли приели такова условие, или който и да е рицар на Звездата, ако бяхте на негово място? — Не, разбира се! — Тогава, сир, струва ми се, безполезно да представям предложение, което явно се прави само за да бъде отхвърлено. — Монсеньор кардинал, благодаря ви за услугите; слънцето изгря Благоволете да се оттеглите от бойното поле.“
Зад краля епископ Шово, Жан д’Артоа, Дъглас, Йосташ дьо Рибмон, дори и Одреем, и, разбира се, Презвитера, си разменяха намигвания и усмивки през наличниците, и явно радостта им, че бяха осуетили мисията ми на папски легат, се равняваше на тази, която щяха да изпитат, ако премажат англичаните.
Гневът до такава степен се надигаше в мене, че за миг се поколебах дали да не кажа, че имам правомощия да отлъчвам. И какво? Каква ще е ползата? Французите пак ще тръгнат в атака, а аз ще направя още по-явно безсилието на църквата. Прибавих само: „Бог ще отсъди, сир, кой от двама ви се е показал като по-добър християнин.“
За последен път се изкачих до горичката. Бях побеснял. „Нека тези умопомрачени пукнат до един — си казвах, препускайки. — Няма да има нужда бог да ги съди, всичките са годни за пещите на ада.“
Щом пристигнах при уелския принц, аз му казах: „Синко, трябва да се биете; направете каквото можете. Не успях да постигна съгласие за споразумение с краля на Франция. — Нашето намерение е именно да се бием — отговори принцът. — Бог да ми е на помощ!“
След което, огорчен и ядосан, аз отново потеглих към Поатие. И моят племенник Дюрацо избра точно този момент, за да ми каже: „Моля ви да ме освободите от задълженията, чичо. Искам да отида да се бия. — С кого? — извиках му аз. — С французите, разбира се! — Не намираш ли, че и без това са достатъчно многочислени? — Чичо, разберете, че щом ще има сражение, за един рицар е недостойно да не вземе участие. Месир дьо Ередиа също ви моли…“
Трябваше добре да го нахокам и да му кажа, че е натоварен от папата да ме придружава в миротворителната мисия, и че такава постъпка можеше да се приеме не като благородническа, а тъкмо обратното, като нарушение на служебен дълг, защото се присъединяваше към една от страните. Просто трябваше да му заповядам да остане… Но бях прекалено уморен и раздразнен. А донякъде го и разбирах. И на мен би ми се искало да хвана копието и да нападна някого, епископ Шово може би… И му извиках: „Вървете по дяволите и двамата! На добър ви час!“ Това бяха последните думи, които казах на моя племенник Робер. И как само се упреквам за тях…
VII
БОЖИЯТА ДЕСНИЦА
Трудно е, без да си присъствувал, да възстановиш хода на една битка, а даже и да си присъствувал. Още повече когато е объркана като тази при Мопертюи… Няколко часа след това тя ми бе предадена по двадесет различни начина, защото всеки я бе видял от своето място, и считаше за най-важни собствените си постъпки. Особено ако слушаш победените, излиза, че са паднали само заради грешката на съседите им, които пък казват същото за първите.
Безспорно е едно: веднага след потеглянето ми от френския лагер двамата маршали се спречкали. Конетабълът, атинският херцог, след като помолил краля да изслуша съвета му, казал горе-долу следното: „Сир, ако наистина искате англичаните да се предадат в ръцете ви, защо не ги оставите да се изтощят от липса на припаси? Позицията им е добра, но ако самите те са слаби, няма да я отбраняват дълго. Обградени са от всички страни, и дори да опитат да се измъкнат през единствения изход, през който самите ние искаме да ги нападнем, ще ги смажем без усилия. Така и така изчакахме един деи, защо да не изчакваме два, още повече, че войската ни непрекъснато се увеличава от закъснелите?“ Маршал дьо Клермон го подкрепил: „Конетабълът има право. От малко изчакване можем само да спечелим.“
Тогава вече маршал д’Одреем избухнал. Да отлагаме, все да отлагаме! Трябваше да сме приключили още снощи. „Ще стане така, че ще ги оставите да избягат, както често се случва. Вижте как са се размърдали. Смъкват се към нас, за да се укрепят още по-ниско и да си осигурят отстъпление. Човек би казал, Клермон, че не бързате кой знае колко да се сражавате, и че близостта на англичаните ви е неприятна.“