Войската на престонаследника също бе поела нагоре… „Монжоа Сен-Дьони!“… и продължи да напредва, понеже никой не отстъпваше към нея. Първите редици, вече задъхани от хода, навлязоха между същите така гибелни за Клермон плетища, препъвайки се в канете и телата, повалени тук само преди малко. Иззад коловете ги посрещнаха със същите облаци от стрели. Разнесе се звън от сблъскани мечове сред викове на ярост или болка. Понеже проходът беше твърде тесен, само малка част бяха въвлечени в схватката, останалите, струпани отзад, не можеха да мръднат. Според получената заповед Жан дьо Ланда, Вудне, а също и сир Гишар стояха около престолонаследника, комуто трудно би се удало, както и на братята му дьо Поатие и дьо Бери, да се движи или да ръководи каквато и да е била маневра. И освен това, нека пак ви напомня, че когато не си на кон, с тези стотици брони отпред, зрителното поле през процепите на шлема е достатъчно ограничено. Престонаследникът почти не виждаше по-далеч от знамето, носено от рицаря Тристан дьо Меньоле. Когато рицарите на граф Уоруик, същите, които бяха пленили Одреем, връхлетяха на коне върху фланга на войската на престолонаследника, беше много късно да се престрояват за отпор.
Това наистина бе връх на всичко! Англичаните, които с такава охота се бият пеш, и даже са се прославили с това, щом видяха, че враговете им са слезли от конете за атаката, отново се бяха качили на своите. Те не бяха много, но произведоха сред хората на престонаследника същото сътресение, даже по-тежко от това, което от само себе си бе възникнало в редовете на орлеанския херцог. Това причини още по-голямо объркване. „Пазете се, пазете се!“ — каза на тримата кралски сина. Рицарите на Уоруик се бяха устремили към знамето на престолонаследника, а самият престонаследник, изпусна късото си копие сред блъсканицата на своите войници, с мъка успяваше да задържи меча си.
Вудне или Гишар, не знам точно кой, го издърпа за ръката и му извика: „Трябва да се оттеглите, последвайте ни, монсеньор!“ Ако изобщо можеше… Престолонаследникът видя злочестия Тристан дьо Меньоле проснат на земята, кръвта му изтичаше през нагръдника като от спукано гърне, и се разливаше по знамето с гербовете на Нормандия и Дофине. Боя се, че точно това му вдъхна сили за бягство. Ланда и Вудне му проправяха път през собствените им редици. Двамата му братя го следваха, водени от Сен-Вьонан.
За това, че се измъкна от опасното положение, няма място за укор, и тези, които му помогнаха, заслужават само похвала. Беше им възложено да го напътствуват и пазят. Не можеха да оставят френските принцове, особено първородния, в ръцете на врага. Дотук няма нищо лошо. Че престолонаследникът е отишъл при конете, или пък че са му довели коня, че отново го е оседлал, че придружителите му са сторили същото, и това е в реда на нещата, защото малко преди туй са били нападнати от хора на коне.
Но че после престолонаследникът побягна в бърз галоп, без да погледне назад, напускайки бойното поле също като чичо си д’Орлеан преди малко, това трудно може да бъде възприето някога като достойно поведение. Ех, на рицарите на Звездата този ден не им бе отреден за подвизи!
Сен-Вьонан, старият и предан служител на короната, докрай ще твърди, че лично той е взел решението да отдалечи престолонаследника от бойното поле, след като е видял, че войската на краля е изпаднала в неблагоприятно положение, защото е трябвало повереният му наследник на трона на всяка цена да бъде спасен, и че му се е наложило много да настоява, и почти да му заповядва да тръгне; той ще поддържа това дори пред самия Шарл… славният Сен-Вьонан! Уви, някои други не бяха толкова дискретни.
Като го видяха да се отдалечава, хората от войската на престолонаследника не се подвоумиха и също се затичаха към конете си с викове за всеобщо отстъпление.
Престолонаследникът измина една левга, както се беше засилил. После, намирайки, че е вече в безопасност, Ландас, Вудне и Гишар му казаха, че се връщат на полесражението. Той нищо не им отговори. Какво да им каже? „Връщате се при дълга, а аз бягам от него; поздравявам ви!“… Сен-Вьонан също искаше да се върне. Но все пак някой трябваше да остане с престолонаследника и останалите задължиха него като най-възрастен и най-мъдър. И така Сен-Вьонан, с малък ескорт, който скоро се увеличи от срещнатите по пътя уплашени бегълци, заведе престолонаследника в големия замък в Шовини и го затвори там. Казват, че когато пристигнали, престолонаследникът с мъка извадил дясната си ръка от желязната ръкавица, дотолкова била подута и морава. И го видели да плаче.