VIII
ВОЙСКАТА НА КРАЛЯ
Оставаше войската на краля… Сипи ни още малко от мозелското вино, Брюне… Кой? Презвитера?… А, да, онзи от Вердюн! Ще го видя утре, никак няма да е късно. Тук сме за три дни, и без това се придвижихме доста бързо с това пролетно време, което продължава, и което накара дърветата да напъпят през декември…
Да, оставаше войската на крал Жан, на полето при Мопертюи… Мопертюи… я виж, не бях обърнал внимание. Повтаряме по навик имената, без да се замисляме върху значението им… Лош изход, лош проход… Човек би трябвало да се страхува да влиза в сражение в местност с такова име.
Най-напред кралят бе видял как командуваните от брат му отреди се разбягват в безпорядък още преди срещата с врага. После как отредите на сина му се разпръсват и изчезват, едва-що влезли в сражение. Разбира се, това го бе ядосало, но не смяташе, че нещо бе загубил. Неговата войска все още бе по-многочислена от всички англичани взети заедно.
Един по-добър пълководец несъмнено би преценил опасността и веднага би променил стратегията си. Но крал Жан остави достатъчно време на англичаните да повторят и с него тъй успешно проведената преди малко атака. Те се спуснаха насреща му с наведени копия и пробиха челните редици.
Горкият крал Жан! Баща му, крал Филип, бе разгромен при Креси, защото бе пуснал своята конница срещу пехотата, а сега, при Поатие, точно обратното причини неговото поражение.
„Какво можеш да направиш срещу такива нечестни врагове, които винаги използуват различни оръжия от вашите?“ Това ми каза той, когато се срещнахме по-късно. Щом неговата войска, бе слязла от конете, англичаните би трябвало, според него, ако са доблестни воини, също да се бият пеш. О, той не е единственият владетел, който прехвърля вината за своите неуспехи върху противника, защото същият не използва неговата бойна стратегия!
Каза ми също, че силният гняв, в който изпаднал, укрепнал мишците му. Вече не усещал тежестта на бронята. Беше счупил боздугана си, но преди това бе убил с него не един нападател. Впрочем той предпочиташе да удря с боздуган, отколкото, да сече с меча; но понеже бе останал само с брадвата с две остриета, той я размахваше, въртеше я, стоварваше я наляво и надясно. Сякаш бе побеснял дървар сред стоманена гора. Никога не е имало по-разярен воин от него на бойното поле. Не усещаше нищо, нито умора, нито страх, само този бяс, заслепил го повече от кръвта, която се стичаше по левия му клепач.
Преди миг бе уверен в победата; държеше я в ръцете си! И всичко се сгромоляса. Каква бе причината, кой бе виновен? Виновни бяха Клермон, Одреем, тези негодни маршали, които потеглиха така прибързано, заради онова магаре конетабълът! Да пукнат дано, да пукнат до един! В това отношение добрият крал можеше да е спокоен; поне едно от желанията му бе изпълнено. Атинският херцог загина; малко по-късно щяха да намерят тялото му в един храст, изтърбушено с нож и стъпкано. Маршал дьо Клермон е мъртъв; в тялото му са забити толкова много стрели, че прилича на паунова опашка. Одреем е пленник, с пронизано бедро.
Гняв и бяс. Всичко е загубено, но крал Жан се стреми само да убива, да убива, да убива всичко пред себе си. И най-после, толкова по-зле, нека умре, да му се пръсне сърцето! Синята му, обшита с лилии надризница виси на парцали. Видя как падна знамето, което храбрият Жофроа дьо Шарни притискаше до гърдите си; петима пешаци го бяха нападнали, и един уелски или ирландски войник, въоръжен с прост касапски нож, отнесе френското знаме.
Крал Жан вика своите хора. „При мен, Артоа! при мен, Бурбон!“ Само преди миг бяха тук. Е да! Но сега синът на граф Робер, изобличителят на наварския крал, оня великан без мозък… „братовчеде Жан, братовчеде Жан“… е пленен, пленен е и брат му Шарл д’Артоа, както и монсеньор дьо Бурбон, бащата на престонаследничката.
„При мен, Шово, при мен, епископе! Накарай бог да те чуе!“ Ако в този миг Рьоно Шово говореше на бог, то бе очи в очи. Тялото на шалонския епископ лежеше някъде със затворени клепачи под желязната митра. Никой не отговори на краля, освен един момчешки глас, който викаше: „Татко, татко, пазете се отдясно! Татко, внимавайте!“
Кралят за миг се обнадежди, виждайки Ланда, Вудне и Гишар отново в боя, на коне. Дали бегълците не се бяха опомнили? Дали войската на принцовете не идваше в галоп да го измъкне оттук? „Къде са синовете ми? — В безопасност, сир!“
Ланда и Вудне се бяха понесли в атака. Сами. По-късно кралят щеше да научи за смъртта им, постигнала ги, защото се бяха върнали на полесражението, за да не ги сметнат за страхливци, след като спасиха френските принцове. При краля е останал само един от синовете му, най-малкият, неговият любимец Филип, който продължава да вика: „Внимавайте отляво, татко! Татко, татко, пазете се отдясно…“и нека признаем, че колкото му помага, толкова му и пречи. Защото за детските му ръце мечът е прекалено тежък, за да може истински да напада с него, и понякога кралят е принуден да отстранява с дългата си брадва тази ненужна сабя, за да нанася по-лесно смъртоносни удари на нападателите си. Но той поне не избяга, малкият Филип!