Джон Ъпдайк
Как едновременно да обичаме Америка и да я напуснем
Пристигате в някой град към три, след като сте се носили по пътищата от седем, навлизате в главната улица, която същевременно е и шосе Еди-кое-си, и хвърляте ези-тура в кой мотел ви се ще да отседнете. Съпругата ви предпочита нещо по-дискретно и по-далеч от центъра, само не бунгала; децата гласуват за басейн (нещо съществено), цветна телевизия (при наличност) и електронен бейзбол (за убиване на времето). Давате гласа си за мнозинството, паркирате и пристъпвате към администрацията. Нозете ви свръхестествено се изправят, след като толкова време сте седели зад волана. Надписът, залепен на вратата, обяснява, че собственици са „Плъмърови“, значи дамата зад писалището е мисис Плъмър. Около петдесет и пет годишна, стегнати сребърни букли с червеникави следи, лице майчинско, ако не се смятат яркостта на червилото и острият поглед, който ви оглежда. За половин секунда тя ви аутопсира: женен мъж, нищо опасно. Милата, несклоняема, умна, стара, бъзлива мисис Плъмър. Подавате пластмасовата си кредитна карта. Наблюдавате какво прави с нея; точно с тези жестове са свивали цигарите си едно време. Поемате безценните ключове, прикачени за ромбоидна пластмасова висулка. Разсъждавате за работата на мотелиерите: продават онова, което не се купува — почивка на изтощените, благословия на незаконните, пространство на живите. Осигуряват телевизия и телефон като нишки, които ни свързват с недействителните светове зад нас и пред нас. Подслон, най-древната стока.
Развързвате саковете от покрива на автомобила. От това, че се движат, нозете ви все още се чувствуват свръхестествено. Децата спазват традицията, без да се бавят: за три минути влизат в стаята си, излизат и се озовават в басейна. Следвате ги със средновъзрастово темпо, внимавайки да не разбъркате куфарите при ваденето на банските костюми. В един миг заголена, жена ви изглежда страхотно, но твърди, че от всички тия километри сега я боли глава.
Изчаквате децата да се отегчат от писък и плисък. Отвън басейнът изглежда прозрачен. Потъвате в слънчевите лъчи. Вслушвате се в града. За него преди не сте чували нищо — това е много съществено. Иначе ще имате определени очаквания и някакъв план. То не означава, че градът трябва да е малък. Америка крие грандиозни неща. Хиляди залутани души, с които се докосващ толкова, колкото с отделните камъни по лунната повърхност. Да кажем, че градът е в Калифорния, откъм сухата страна на Сиера; въпреки това той спокойно може да бъде и в Айова, Кентъки или Кънектикът. Появил се е от нищото. Ослушвате се. Вълничките в басейна заливат плочките на бордюра. Тътенът на движението по шосе Еди-кое-си не ви отминава — то пее, въздиша, носи се, мъкне множеството, тече като река. Някъде по-наблизо автомобилни гуми хрускат чакъла и приближават. Поглеждате. От един очукан зелен фолксваген с някакво трогателно неудоволствие се измъкват две дългокоси деца с джинси на кръпки и отрупани със значки дрехи, бледни, едва ли по-големи от вашите собствени, и се запътват към администрацията. Далеч някъде се тръшва врата. Оттеглящи се гуми, които хрускат чакъла все по-тихо и по-тихо. От обратната посока издрънчава колата от пералнята. И над всичко това, похлупило ви като прозрачен купол, едно неразгадаемо жужене, сякаш пчели под стряхата, или пък непрестанното възбудено и гърлено тремоло на новоизлюпени птичета в хралупа, очакващи да ги нахранят.
Завива сирена.
Първом е отдалечена, после приближава, наново се отдалечава, не така пронизителна. Този вопъл на нещастието прорязва следобеда като пукнатина в кристал. Злополука тук? Пътно произшествие, което — ако бяхте бързали повече — можеше да стане и с вас. Или инфаркт високо в планината? Отпускате се. Оставяте слънцето да изсуши водните капки по гърдите ви. Представяте си един престарял калифорниец с изгоряла бяла брада и недружелюбните очи на планинска коза, чийто цял живот от рождение е бил размит на тази надморска височина, потопен в този пейзаж и в това селище, допреди час незнаен, а утре вече никога не съществувал — представяте си го мъртъв, в един заслепен от кръвта миг животът му изтръгнат от гърдите като корен от буца пръст. И странно, мисълта ви тревожи точно толкова, колкото и гърголещият бяс на уличното движение, колкото животинското гмуркане на дечурлигата, върнали телата си в басейна, колкото ясният глас в далечината, който, от време на време, само той знаещ защо, монотонно брои числа в нещо като мегафон, в някаква усилвателна уредба: „Петнайсет… двайсет…“ Дали има нещо общо с нещастния случай? Или може би въздушна тревога? Гласът заглъхва, става част от спокойствието. Проблейват нови сирени и между мотела и мексиканския ресторант отвъд шосе Еди-кое-си безшумно се наместват една черна полицейска кола и квадратен бял камион със сини сигнални мигачи.