Огледало по-голямо
Край реката под върбата
Лесньо наш оклюма,
въси се, наум пресмята,
не продумва дума.
Тихичко шумят листата,
жаби квакат във водата,
жаби квакат: „Квак, квак, квак,
Лесньо е голям глупак!“
От вира един жабок
се обади: „Квока, квок,
там козата ще иззоба
до последно зрънце боба!“
Сто жабета — хор стогласен —
присмехулно му пригласят:
„Лесньо, Лесньо, няма лесно,
потруди се, ама честно!“
Но сред жабешкия шум
нещо му дойде на ум:
„Чуй какво намислих, Яне!
Тая работа ще стане!
Трябва да намерим само
огледало по-голямо.
Мисля, че се сещаш вече —
то ще святка надалече
и ще видиш ти тогава
с таз коза какво ще става!
Да, почакай тук, пък аз
ще изтичам бързо в нас
и ще ти домъкна цяло
стенно огледало!“
Без да чака, Лесньо скочи
ловко през реката
и додето разберете,
хукна към махлата.
Подир малко се подаде
новата им къща,
Лесньо мина изотзаде
и се заобръща.
Позастана, после смънка:
„Що ли се мотая?“ —
И на пръсти се промъкна
в гостната им стая.
Огледалото откачи
сръчно от стената,
стрелна се навън, обаче
срещна го белята.
Баба Даша се зададе
с кошничка домати!
Баш сега ли — ама а̀ де, —
пак ще си изпати!
Бабата ще вдигне врява,
страшен смут обзе го,
огледалото изправи
и се скри зад него.
Баба Даша, щом съгледа
огледало в двора,
стана като смъртник бледа
и се ококори.
Тя помисли, че магия
в огледалото се крие,
и започна — то се знае —
заклинание да бае:
„Бягай, бягай, огледало,
огледало оживяло,
в пещерите тъмни змейски,
вдън горите тилилейски!“
Лесньо тихичко подсмръкна:
„Хитро аз ще се измъкна!“
И започна като хром
да куцука заднишком.
Прекоси невидим двора,
заслони се зад стобора,
мярна се иззад хамбара,
през пресъхналата бара,
леко свлече се в долът
и пое по таен път.
Но не стигна в дупки змейски,
а покрай реката
и багажа си намести
леко на земята.
После царствено изправен
мълком се закани:
„А сега, какво ще става —
само гледай, Яне!“
И веднага към козата
светлина насочи,
тя се завъртя, извряка
и назад отскочи.
Яни викна: „Браво, браво!
Я сега, светни отляво!
Дай сега отдясно, брат!
Бяга, бяга — дай отзад!“
„Няма де да идеш, няма!“ —
викаха, крещяха двама
и залели се от смях,
я докараха до тях.
Но уплашен Лесньо каза:
„Я погледай, братче,
в огледалото козата
взе да се вторачва!
Виждаш ли я как се блещи
и рогата клати,
май намислила е нещо,
хъм, ще си изпатим!“
Яне рече: „Ти към нея
бавно приближавай,
тя от страх ще полудее
хайде, давай, давай!“
А козата ерчи плещи,
в огледалото се блещи
и страхотно се нервира,
че коза една съзира.
Щом пристъпи — тя пристъпи,
щом отстъпи — тя отстъпи,
щом за бой рога наежи,
другата — и тя се ежи!
Нашата коза застана,
сви врата си във закана:
„Стой, ще те науча аз!“
Юруш… и стъклото — храс!
Лесньо наш се изпремята,
и се просна на земята.
Яни станал восък бледен,
над героя се наведе,
от вида му се уплаши
и току запраши.
Край реката под върбата
вече колко време
Лесньо наш лежи безмълвен,
без да се съвземе.
Лесньо наш лежи отпуснат
като клон отсечен,
над главата му козата
жално, милно мечи.
Стенното им огледало,
святка по земята,
но безчетните парчета
кой да ги пресмята?
Тъй лежа, лежа юнака,
но очи разтърка,
поопипа си гръбнака
и се вдигна с мъка.
Заозърта се учуден,
бузата си щипна
и като от сън събуден
с гняв кривака пипна.
Спусна се, козата хвана,
бързо върза я с колана
и с чепатата тояга
здравата я заналага.
„На̀ ти тебе, на̀ ти, на̀ ти“ —
по главата, по краката.
Дръпна се козата — хрът,
и избяга през върхът.
През ровини, през баири
Лесньо тръгна да я дири,
но от нея ни следа,
гледай ти каква беда!
А във къщи от вратата
ще го питат за козата.
То ще бъде страшна врява,
само как ще се спасява?
И какъв е сприхав тати —
зле ще си изпати!
Край чукари, през поляни
Лесньо бавно крачи.
Със сълзици са обляни
мигли и клепачи.
Току-що дойде пред къщи,
и се спусна мрака.
… Но сред двора чу се говор —
сепна се юнака.