Как Лесньо от зор стана тореадор

Добри Жотев Как Лесньо от зор стана тореадор

Де ли е козата?

Над смълчаните чукари
слънцето изгрява,
шушнат слънчеви върхари
в старата дъбрава.

Небесата греят чисти,
бистри и високи,
стапят се мъгли сребристи
в долини дълбоки.
Извисена над полето,
трепка чучулига,
а над нея чак в небето
млад орел се вдига.

Пътища се вият леко
в утрото чудесно.
В път потеглил надалеко,
бодро крачи Лесньо.
Ей го кривна зад баира,
песничка подкара,
а зад него ту поспира,
ту подтичва Шаро.
Ей го влезе в буйна нива,
скочи през потока —
песента му се разлива
волна и широка:

„Де и сред какви усои
скита се козата моя?
Ах, козичката, добрата,
хубавелката рогата,
дето дава от сърце
топло бяло млечице.
Ах, козичката, добрата,
тя е някъде в полята.

Ще походя тук и там
и ще я намеря, знам!“

Доста време вече Лесньо
крачи и не спира,
изведнъж пред него блесна
микроязовира!
Леко гъне се водата
уморена, кротка,
до брега иззад скалата
се полюшва лодка.

Щом я зърна, Лесньо ахна
и с ръка зарадван махна:
„С тая лодка ще преплувам,
вместо пеши да трамбувам!“
И към лодката се спусна,
заразвързва я изкусно,
но замисли се след малко
и си каза: „Колко жалко —
неусетно слабостта ми
все към леснини ме мами!

Леснините да оставя
снощи врекох се, тогава?
Не, не искам да греша
и ще си вървя пеша!“

Нещо тежко

Стана топло, а наш Лесньо
и не ще да знае,
но и слънцето небесно
хич не си играе.
Вдигна се сред небесата,
пърли, без да жали,
и на пътника главата
сякаш се запали.

Лесньо спря, потта избърса,
тежко запристъпя,
пак поспря и рече свъсен:
„Що, не се окъпя?“
Да, вода му трябва само,
щом така припича —
сне торбичката от рамо
и се засъблича.
Тих ветрец едвам подухна.
Той във плиткото се бухна.

Но когато се подаде,
здравата се изненада,
че върху му — няма грешка,
бе усетил нещо тежко.
Поопипа се тук-там
и през нос измънка: „Срам,
гол със шапка на главата,
кой се хвърля във водата?“

Шапката си сне юнака
и от яд му се доплака,
че видя по нея тиня,
някаква гадинка синя,
водорасли като прежда,
но защо ли я разглежда?
Тръсна я и пооправи,
след това я стисна здраво
с пръсти, с колене, с гърди —
хубаво я изцеди.

Да, но стана на мекица
шапката му хубавица!

Лесньо я огледа смаян —
Е, какво пък, и на края
повери я той на клена,
там да съхне окачена,
та обратно щом поеме,
вече суха да я вземе.

Скачай, старо харо!

Скита Лесньо из полята
с верния си Шаро
и отново за козата
песента подкара.
И гласът му се разнася
в летните простори.
… Но стомаха заприглася —
почна да къркори!
Спря, огледа се юнака:
„Преминава пладне!“
И под габерова сянка
седна да поядне.
Дъвче той, та чак ушите
движат се и цъкат,
гълта той, та чак очите
стават два белтъка.

А пред него Шаро скача
като просяк жалък
и в ръцете му вторачен,
мери всеки залък.
Лесньо хитро се захили:
„Май ти стърже, старче,
е добре, гладнико мили.“
И отчупи залче.
„Извинявай, че ти давам
тъй, но по̀ е лесно!
На̀!“ И залчето кораво
хвърли той отвесно.

Шаро литна, сякаш беше
със крила… и хопа,
както залъка летеше,
тъй го и докопа.
Глътна го, примигна, зина,
завъртя опашка
и зачака цял застинал
в поза най-глупашка.

Лесньо, възхитен от скока,
мъничко постана,
хвърли залък по-високо —
Шаро пак го хвана.
„Бива си те много, Шаро,
стискам твойта лапа,
скачай, скачай, старо харо,
браво, пак го лапна!“

Лесньо просто се забрави
и със смях престорен
малък залък в миг отправи
силно нанагоре.
„Гледай, пада, дръж се, куче,
хващай, няма време!“
Да, но залъка улучи
мокрото му теме.
Шаро с ловкост непозната
скочи, стрелна лапа
и със залъка главата
Лесньова захапа.
Нашият герой изплака,
припълзя на четри крака,
след това безмълвен стана
и главата си похвана.

Как сега кръвта да спре,
инак може да умре!

Поозърна се момчето —
нийде никого в полето.
Страх сърцето му прониза,
смъкна бялата си риза
и макар да беше нова,
с нея той се забинтова.