Как Лесньо си направи крила и последните му патила

Добри Жотев Как Лесньо си направи крила и последните му патила

Крила с перушина

Вятърът — немирник стар —
хлопа, по вратите,
крушата го пъди с клони
и шуми сърдито.

Вятърът — немирник стар —
свива крехки клони,
през огради покрай сгради
десет шапки гони.
Свири в пукнати гърнета,
по стъклата чука,
гъне белите пранета,
громоли в олука.
Вдига прах пред всяка къща,
дърпа в миг забрадки,
край реката преобръща
непохватни патки.

Вятърът — немирик стар —
всичко живо смая,
даже скочи ненадейно
в Лесньовата стая.
Блъсна бялото перденце,
прахуляк навлече,
и подвикна: „Хей, момченце,
ставай, съмна вече!“

Но подвикнал, спря да вика —
във леглото няма никой!
Вятърът навън изтича,
тука-татък занаднича
и на края го набара
свит на завет до хамбара.
Сви над него, викна „уха“
и в лицето му задуха.
Лесньо скочи и измънка:
„Гледай ти, защо съм вънка?!
Хъм… От тате бе ме страх,
та навън преспах!
Но нали се вричах вчера,
нещо там да изнамеря? —
Исках с ум и много сръчно
да извърша дело мъчно!

Да, крила реших да правя
и със тях да се прославя!“

Лесньо се зарадва, стана,
вря се дълго из тавана
и от ниския балкон,
скочи с някакъв картон.
С ножица ръждива почна
да изрязва бавно, точно.
Много хубавичко става!
Много майсторска направа!
Станаха крила голями,
Лесньо важно ги презрами:
„Хубаво стоят, ура!
А отде пера?“

Постоя смълчан юнака.
Но защо ли се разтака?

Хукна квачката добричка
цяла гола-голеничка.
Но се стресна посред двора —
ще я видят птици, хора!
Ох, беда, натам-насам —
стана бедната за срам!

А на завет под балкона
с бузи зачервени
Лесньо двата си картона
сложи на колени.
Още пооряза, стана,
мери ги отново,
попритисна с пръсти, с длани —
вече е готово.
И перата заналепва,
както той умее,
а сърцето му потрепва,
а душата пее:

„Ой, крила, крила могъщи,
ой, крила мечтани,
ще излитна с вас над къщи,
над гори, поляни.
Ще излитна нависоко,
чак под небесата,
ще погледна нашироко
вредом по земята.
И ще зърна най-подире
някъде козата,
дето толкоз време диря
сред горещината.

Нея в къщи щом докарам,
мама ще ме гали,
тате няма да се кара,
бате ще ме хвали.
Всички ще се радват: «Браво,
видите ли Лесньо,
рече и крила направи —
да, момче чудесно!
Залови се с нещо мъчно,
но не се отчая,
а труди се неотлъчно
и успя на края.
Ой, крила, крила могъщи,
ой, крила мечтани,
ще излитна с вас над къщи,
над гори, поляни.»“

Пее Лесньо, вежди кърши,
екне цяло село,
и след мъничко привърши
мъчното си дело.
Поизпъчи се, крилата
майсторски подхвана,
изравни ги с рамената
и вдървен застана.
Секна дъх, чело намръщи,
тънък врат проточи,
викна: „Ха, крила могъщи!“ —
махна и подскочи.

Но проклетият му вятър
залюля крилата,
грабна ги и заподмята
бързо по земята.
Блъсна ги за миг в олука,
в делвата с помия
и на края с тях усука
Лесньовата шия.
Черната им перушина,
пуста опустяла,
от крилата на главата
полепи се цяла.
Лесньо изруга обаче
и не забеляза,
че от рошаво юначе
на петел замяза.

То дотук добре, търпи се,
но се случи нещо,
от което на момчето
стана му горещо!
Старият петел го зърна
татък от стобора
и ядосан се изпъна:
„Чужд петел във двора!“
Врат разроши, посниши се —
бойна подготовка —
като бесен устреми се
и зашиба с човка.

Лесньо почна да се брани:
„Гледай го глупака!“
Но потънал в люти рани,
хукна, без да чака.
А̀ надоле, а̀ нагоре —
сети се на края —
през прозореца и право
в гостната им стая.
Там набързо се затвори,
седна на кревата
и спасил се от позора,
хвана си главата.

Все пак няма тъй безславно
той да се остави,
по-спокойничко и бавно
всичко ще направи.
Трябва да помисли само,
без да прави грешки,
и ще полети на рамо
с две крила човешки!

Крила без перушина

Лесньо стана от кревата,
в кухнята премина
и премахна от главата
сума перушина.
Поизми се, натъкми се,
хубаво се среса
и възбудено продума:
„Книгите ми де са?
Де е книгата, в която,
мисля, миналото лято
четох как като сокол
хвъркнал майсторът Манол!