Там ще видя аз как става
майсторската им направа!“
И зачете се юнака,
но изстина му мерака —
със крила от як метал
майсторът летял!
Що да прави, ум не стига?
Грабна бързо друга книга.
Там на цветната корица
той видя чудата птица
как лети покрай комина
със крила без перушина.
„Птица ли? — И Лесньо прихна,
смя се, смя се, после стихна. —
Заслужаваш двойка с бой,
туй е прилеп, драги мой!
Той лети като стрела
с две чадърчета-крила.
… Да, чадъри трябват само!
А чадър си има мама,
пък и баба! Е, тогаз
с тях ще литна аз!“
И решил да прави проба
той отвори гардероба,
вляво бутна, вдясно бръкна
и чадърите измъкна.
С тях изскочи пак на двора,
неспокойно ги разтвори,
но помисли миг и рече:
„Дръжките комай ще пречат!
Да, ще пречат при летежа —
трябва да ги режа!“
И без много да се бави,
той чадърите изправи,
със трион затърка мъжки
и отряза двете дръжки.
Само крайчета остави,
туй нарочно го направи,
иначе, сами кажете,
де ще се държи момчето?
Лесньо с грейнало лице
взе чадърите в ръце
и замаха с тях наслука.
Но отново несполука.
Спря, замислен ги погледна:
„Има нещо тук нередно —
май неравни са крилата
и това им е бедата.
Черният чадър на мама
е с повърхност по-голяма!
Просто нещо — ама на̀!
Не, това не е злина!
С черния чадър на мама
махна ли един път само,
в същата секунда трябва
два пъти със тоз на баба!
Хайде, хопа!“ — Но, уви,
никак не върви!
Лесньо наш глава приведе —
нека пак да попрегледа.
Всичко е наред, тогава
що така не ще да става?
Дълго си мори главата
свил юмруче под брадата.
… В миг като в екран огромен
затрептя забравен спомен!
Точно тъй, това бе лани,
тук видяха двама с Яни,
как във вечерния мрак
нещо хвъркаше в зигзаг.
Яни ахна: „Виж ти, пиле!“
Лесньо го поправи: „Прилеп!“
После дръпна го: „Мълчи!“
И опулиха очи.
Прилепа над тях премина,
завъртя се край комина,
подир малко го видяха,
шари над самата стряха.
Покрай нея се полута,
кацна, постоя минута
и увисна на стрехата
нанадоле със главата.
Дълго гледаха двамина.
Прилепа си отпочина
и току се пусна, я!
… Не, не падна — полетя!
„Ясно — сети се умника, —
прилеп от стреха излита —
аз ще литна от дъбът
дето е на Рачов рът.
Тоя дъб, откак се помни,
шири яките си клони
и какъвто е висок,
просто само е за скок.
Но какво ли се разтакам,
хайде, път ме чака!“
Подир час героя стигна,
клон добър намери,
сам на себе си намигна
и се закатери.
С малко мъка изкачи се,
дъх пое дълбоко,
но, погледна и смути се —
беше май високо!
И усети по снагата
ситна пот го бие,
с длан попипа си главата,
свят ли му се вие?
Във душата му се вмъкна
някаква тревога:
„То добре е, ако хвръкна,
но ако не мога!?
Туй е, види се, най-мъчно!
Хъм, ще стане каша!
Не, ще скачам аз обаче,
що пък да се плаша?
Срамота, добре, че няма
никого из къра“… —
И разтвори доста храбро
двата си чадъра.
И без страх от висинето
бързо полетя момчето.
Полетя… но към земята —
ето ти я пак белята!
Чу се „бух“, след него „прас“,
а след туй в несвяст.
Ах, козата!
Дълго Лесньо тъй остана
с кълка доста пораздрана.
Но след туй току усети,
някой ближе му вратлето.
Вдигна се с въздишка тежка —
как, да няма нещо грешка?
Не, козата, ах, козата,
хубавелката рогата,
дето щедро от сърце
дава бяло млечице.
Лесньо взе да й се жали,
жално-милно да я гали:
„Как намери ме сама?
Нека да вървим дома!“ —
И след малко рошав, мрачен
на гърба й се покачи,
а козата стегна кръст
и понесе го във тръс.
Щом дойдоха, още в двора
срещнаха ги скъпи хора —
бате Груди, мама, тати —
и замилваха козата.
Но това не трая много,
татко му го викна строго
и ръката му похвана:
„От какво е тая рана?“
Лесньо смънка: „Тате, аз…“ —
Но го сряза леден глас:
„Млък, не искам да те слушам!
Вече ми дойде до гуша.
Дето седнеш, дето станеш,
дето нещичко похванеш,
вечно някакви злини
правиш с твоите леснини!“