„Тате, аз наместо леко
исках мъчно.“ „Млък, ти рекох!
Тез чадъри на що мязат?
Дръжките защо им сряза?
Майка си съвсем отрови!
В къщи всичко си разровил!
Под кревати, по балкони
пълно с рязани картони!
До шишенцето с мастило
размазотил си лепило!
Дето в двора и да мина,
разпиляна перушина!
Гледай, квачката на стола
без перце по нея — гола!
Как ще топли тя яйцата
без перата си, горката?
Вместо нея ти ще мътиш,
та дано уври ума ти!
Тръгвай бързо, хич не стой,
че ще има бой!“
Лесньо тръгва, позастана,
ох, сега пък на тавана —
там е прашно, душно, мрак,
но ще иде, няма как.
Подир малко посред мрака
пред гнездото спря юнака,
повъртя се в тъмнината
и приклекна над яйцата.
Дълго тъй клеча момчето
сам-самичко във кьошето.
И сред мисли доста тежки
схвана истини човешки:
Всичко трябва с ум да става!
Ум не влагаш ли, тогава
стават по-големи грешки
и печални смешки!
Да, разбра на края Лесньо,
че в живота няма лесно,
всяко дело, щом е свестно,
трябва да се върши честно!
И разбрал това, той вече
сам пред себе си се врече —
да пасе с любов козата,
да се учи тъй да смята,
че и книга от отряда
да му връчат за награда!
Да излезе пръв за срока
в клас и в авиокръжока!
Вместо „Лесньо“ да му викат —
Спас Андреев ученика!
Тъй се врече… и комай…
Но да сложим край!