Лесньо седна на тревата:
„С въдица не става,
чувай де е леснината,
пък иди тогава.
Спомням си, че бате Груди
тия дни разказа
как е хващал риба-чудо
в тъмното под яза.
В полунощ с фенер в ръката,
дявол да го вземе,
джапа той, а във водата
рибата си дреме.
Спи си рибата, потрепва,
сребърна, красива,
светлината на фенера
кротко я приспива.
Бате, славен юначага,
с вилица в ръката
я набучва и я слага
право във торбата.
Значи, без да вдигаш врява,
сври в обора тая крава!
Влез у вас и без да тропаш,
двечки вилици докопай!
Трябва и фенер!… Но ето,
месеца гори в небето.
Той в реката също свети,
само трябва да се сетиш!
Тръгвай, да не губим време,
после тук ще се сбереме!“
Сума време сред реката,
с остри вилици в ръката
двамата герои джапат,
право във водата зяпат.
Месецът спокойно грее,
бързеят и той светлее,
но къде ли са стаени
хитрите му мрени?
Изведнъж се стресна Лесньо:
„Яни, дръж се здраво,
до крака ти нещо блесна,
виждаш ли? Отляво!“
„Виждам, брат, но не пред мене,
а пред теб отдясно
до крака ти святка мрена,
гледай я, прекрасна!“
„Вилицата — рече Лесньо. —
Раз… задружно двама,
ти пред мене, аз пред тебе —
бавене да няма!
Два“… — Но силно изпищяха
двамата страдалци,
че за риби припознаха
бедните си палци.
Занемели от уплаха,
с рани на краката,
като луди изтърчаха
двама из реката.
Всеки хукна и завряка,
изтървал ума си —
тъй че Лесньо не разбра как
стигна у дома си.
Поозърна се, изхлипа.
Да, но татко му го спипа.
Тъй че клетият рибар
сети здрав шамар!
Доста силен бе шамара,
Лесньо свря се зад хамбара.
Палеца си стисна силно
и продума жално-милно:
„Вечно търся леснината,
та изпаща ми главата.
Няма вече тъй да правя —
леснините ще оставя.
Друг ще стана. Утре рано
без заплахи и покани
тръгвам право към полята,
да си доведа козата!“
Лесньо се оправя, значи!
Да, оправя се, обаче
нещо, там… Но за това
в другата глава!…