Елин Пелин
Как пиша
Беседа пред писателите-белетристи
Другари! Това застрашително събрание малко ме плаши, защото аз не съм написал никакъв доклад. С Даскалов говорихме да говоря върху моето творчество, върху начина на писането и т.н., но нещо да съм приготвил — не съм. Аз предлагам тук пред вас в една приятелска беседа, като пред другари, да ви разправя някои неща.
Не мислете, че ще ви открия някои чудеса или някоя магия как се пише. Аз съм писал най-обикновено, най-просто, при всякакви случаи, без никакви церемонии, без никакви фетиши около мене, съвсем просто и ясно — и съм писал само тогава, когато ми е било ясно това, което пиша, когато съм го намирал за интересно да се напише. Пазил съм се от неща, които са неинтересни да се пишат. Аз мога да ви разправя как съм писал някои работи. Но преди всичко ще ви кажа, че един писател се оформява в средата, в която живее, в епохата, в която се ражда. Оттам се оформява и неговият мироглед, и неговият начин на писане. Неговите отношения с хората, с културния свят в тая епоха са от голямо значение и от голяма важност.
Тогава, когато аз почнах да пиша, нашата литература съвсем я нямаше още. Ние имахме големи писатели — гиганти, обаче те бяха единици. Те бяха като едни големи дъбове в една млада гора. Ние бяхме тая млада гора. Ние гледахме на тях със страх, с почит или така — малко шеговито. Сериозно не се гледаше тогава на литературата и от страна на обществото, и от страна на самите писатели.
Тази група, която се създаде около „Мисъл“, беше една чисто литературна група, с литературни интереси. Хората, които я представляваха, бяха ходили в Европа, бяха научили много работи. И те бяха едни висши същества за нас, които се движехме малко из народа, които нямахме опора в обществото, които не бяхме хванали корени никъде, а живеехме малко скитнически, малко хъшлашки. Ние гледахме много сериозно на тях, гледахме на тях като на по-висши същества, а те гледаха на нас като на низши същества. И по този начин нямаше една сродна връзка между тях и нас като писатели. Тогава — аз съм го казвал много пъти пред мои другари — беше лесно да се стане писател, защото нямаше писатели. Един Вазов стърчеше над всички, гледаха го всички. И той аслъ създаде реномето на писателя. Казваше се за него: писател. Кой го чел, кой го не чел — сочи Вазов. Той беше символ на писател и той стоеше пред очите на всички класи в обществото. И в селата знаеха Вазов. Ботев тогава не беше много популярен. На Ботев — чрез песнопойки — му се пееха песните навсякъде, но не беше популярен като издигнат поет, като човек с висока и бурна дарба. Вазов стърчеше над всички като писател, символ на писател, символ на писателска чест, на писателско достойнство — човек, който покровителствуваше и който държеше реномето на писателите. И за малките, които се появиха и за новите, които се раждаха, той беше една сянка, под която те се подсланяха с надежди за бъдещето и т.н. Тъй щото тогава беше лесно да се стане писател… И тогава се появиха някои отделни хора, за които вие нито сте чули, нито сте сънували. Имаше един учител в гимназията — Висковски. Той написа едно-две разказчета. Той се яви като писател. Тогава от тези, които се интересувахме от литература в училището, учениците и учителството, се казваше: „Висковски, Висковски…“ Даже едно време, когато Влайков беше председател на Писателския съюз и устройваше вечери за разни писатели, той предложи да се устрои една вечер за Висковски, обаче тя не се състоя.
Тъй щото знаеше се Вазов. Неговите „Драски и шарки“ се появиха и се четяха много. Неговото „Под игото“ се знаеше, беше прочетено, беше популярна книга още тогава за нашата интелигенция и нашия читаещ свят.
Тогава се появи Антон Страшимиров. Появи се и Стаматов. Антон Страшимиров с някои разкази направи едно добро впечатление — и силно впечатление; и на него се възлагаха особени надежди, че той е един голям писател. Обаче той — аз ще ви говоря с моите впечатления, да не му е някому обидно или свидно, — той, според мене, беше един халосан човек, един човек, който нямаше никакво установено мнение: днес така мисли, утре инак мисли, днес един морал проповядва, утре — друг. Той беше една неустановена личност, разхвърляна. Такъв беше и в писанията си. Той не знаеше да пише художествено. Той не знаеше даже формалистиката, която се изисква. Той беше чужд на нея, не познаваше. И той пишеше повече лично за себе си. Написа някакъв разказ в едно списание, което излизаше в Сливен (аз бях ученик в сливенската гимназия), „Хлопа се“. Описваше се историята — как се оженил. Една романтична женитба направи с неговата жена, която беше от Сливен. Описваше как избягала т.н. „Хлопа се“! Обаче това е един разказ, който хлопаше навсякъде…