Бончо х. Бонев: Мене ме интересува този факт — в коя къщичка сте живели на „Ангел Кънчев“? Защото има една къща, в която е живял Христо Ясенов. Той живееше в една къщичка, която сега се пада точно срещу печатницата на Стайков.
Елин Пелин: Не, аз живеех в долния край на „Ангел Кънчев“. Имаше един хотел, известен в София — „Стара Загора“: срещу него, към „Аспарух“ нататък. Тази къща не съществува вече.
Бончо х. Бонев: Друг един въпрос — за любовта. Преди да се ожените, имали ли сте любов изобщо с жени? (Оживление.) Интересува ме ролята на любовта в творчеството на Елин Пелин и дал ли е въобще израз на тия свои лични, съкровени неща в белетристиката?
Елин Пелин: Аз, като бях млад, не помня ден да е имало в моя живот да съм живял без любов, обаче — идеална любов. В ония времена ние бяхме идеалисти в това отношение, не както сега. Обаче аз с моите лични работи малко съм се занимавал. Любовта може да ми е вдъхновявала някой път, но не толкова. Тя ме е спирала повече творчеството, защото се халосвах насам-нататък и си губех времето. (Оживление.)
Стефан Мокрев: Вие сте писали много нещо за децата. Как подбирате сюжетите си и какво влагате там?
Елин Пелин: Как да ви кажа, някои смятат, че аз съм, така да се каже, първият, който е почнал да пише за децата литературно, изискано. Може би това да не е вярно, защото когато аз почнах да пиша за децата, пишеше и Ран Босилек, и Чичо Стоян. Но аз ги пишех тия работи, как да ви кажа… трябваше да се живее някак си. С един виден учител тук, в София, Иван Пенев — той е много стар човек вече — рекохме той да издава едно списание и аз да съм му редактор. Той знаеше да пише народни приказки. Почнахме едно списание, „Веселушка“ се казваше. В това списание аз почнах да пиша разни приказки и от Буш превеждахме някои работи. Тогава нямаше много художници, да им кажеш нещо да ти нарисуват. Почнах да пиша моите стихове за деца, които сега почти ги забравят и малко отхвърлят, обаче те много се търсеха. Търсят се и сега и новото издание е много добре разпространено.
Моите детски стихове са повече писани, така да се каже, по сезонно. Например за мартенската книжка трябва нещо за баба Марта: аз имам десетина стихотворения. Или за май, за цветята, или за зимата, за шейната… По този начин съм ги писал тия стихове. Тия стихове са повече за природата, описани са животните и може да се каже, това са пантеистически стихотворения за природата. Има и малко хумористични. Но във всяко, трябва да ви кажа, има известна мисъл, известно нещо казано, известна фраза, която го характеризира. Това са ми казвали и други някои, които си служат със стихове за възпитание на децата. Сюжетите са такива. Не съм много труд употребил. Някои са сполучливи, но някои са стихоплетни работи. Обаче съм ги писал така, в такъв дух — като че ли детето ги казва от себе си. Например „Ласто-ласто, ластовичке“ — това е детето, което го казва — „Добре дошла, пролет!“…Детето да може да се приучва да говори, да приказва и да е нещо негово, с негови впечатления, простички… Дали съм сполучил, не зная. Обаче бяха много популярни моите стихове между децата. По този начин съм написал и приказките, които са взети от народните приказки и съм ги преправил. Някои съм измислил, като „Трите баби“ и „Чохеното контошче“. „Ян Бибиян“ го писах, когато почнахме вестник „Пътека“. Седмица по седмица съм го писал.
Божидар Божилов: Нека Елин Пелин да ни каже нещо за романа си „Нечиста сила“, който той не е довършил.
Елин Пелин: Романът „Нечиста сила“ се печата като повест — една нескопосана повест — в списание „Слънчоглед“, което излизаше в малко екземпляри и което е станало една рядкост. Не може човек да го намери и да го види. Аз имам едва един екземпляр; и някой ми донесе един екземпляр, намерил някъде подвързано едно течение от пет книжки. В този роман действието се развива в едно ханче в полето тук, на Богров, където имаше действително една такава ханджийка, която опропасти две-три села, една вдовица красавица — зная я. Там минаваха много хора и който замръкне, три-четири дена седи там да се възхищава от нея и си забравя работата. Това е сюжетът — как тази жена опропастява няколко села, особено най-близкото. Това е романът. Много отдавна съм написал тази повест, но така както е напечатана, е много нескопосана и не добре изработена, и затова тя не е влязла в моите съчинения. Аз съм я преработил малко другояче, като съм я развил — един вид да излезе като един роман около 10–12 коли. Обаче тя така си стои в чекмеджето ми. Аз съм дал някои извадки за печатане. Не зная защо не ми се ще да я печатам, особено в сегашните времена, когато тези работи не са вече на мода, понеже е повече любовна историята, макар че покрай една такава нечиста любов има паралелно друга, хубава любов, която възтържествува накрая. Но смятам пак при малка обработка да се отпечата. Аз от време на време, особено, когато бях болен, изваждах този ръкопис от чекмеджето — чета го и все поправям нещо. Човек, ако работи така, може вечно да си поправя. Човъркам из него от време на време и все се чудя какво да направя — да го отпечатам или да не го отпечатам.