А пък в това време се зараждаше една интелигенция, която като че ли отведнъж в живота на България. Това беше учителството — едно младо учителство. Дотогава в училищата имаше стари учители, останали от турско време още, полуграмотни хора даже. И веднага нахлуха учители от гимназиите, свършили недосвършили гимназия. Покрай учителите и учителките. Напълниха се селата с учители учителки. И всички тия млади хора дойдоха с една жажда да просвещават и учат народа. Създаде се тогава и се организира и Учителският съюз, който и днес съществува. Заякчиха се, събраха се много сили и се почна едно такова народничество — както се казва в литературата и в обществения живот, — да се просвещава народът навсякъде.
Появи се тогава Христо Максимов, който упражни голямо влияние върху тая интелигенция. Издаваше списание „Целина“ и там пишеше едни разкази съвсем тенденциозни, но хубаво написани. И много мъдри неща, и много реални работи в живота описваше. Неговите работи, може да се каже, бяха поучителни. Той създаваше тия положителни герои, които ние сега се мъчим да намерим. В неговите разкази имаше положителни герои — ония, които идат да работят между народа, които идат да просвещават хората, ония, които срещат спънки в живота и ги надделяват, и ги побеждават. Тогава той упражняваше доста голямо влияние. И аз, който тогава скитах насам-нататък из България, виждах колко голямо влияние упражнява той върху тая маса от учителски свят, която се беше набъкала в селата с едни нищожни заплати. Хората-идеалисти служеха и почти не получаваха заплати по цели месеци, но все пак живееха и работеха.
Тогава се яви например и този Никифор Филипов — Фалко Перегринус се подписваше. Той беше член на нашия Писателски съюз. Той написа „Бирникът дошел“. Почна проповеди в селата против пиянството и кръчмите. Беше учител в едно самоковско село и успя там да затвори кръчмите. Едно течение се появи да се затварят кръчмите. Жените се вдигаха чупеха прозорците и фирмите на кръчмите. И сполучиха в няколко села да затворят кръчмите. Това стана и в шопското пияно село Драгалевци. По едно време кръчмите се затвориха и жените тържествуваха известно време, но после не можаха да си приберат мъжете от София. Те всички идеха тук. И се принудиха да си отворят наново кръчмите. Така стана и другите кръчми в самоковските села, които Никифор Филипов беше успял да затвори… И: тогава се правеха най-много учителски забави, учителски вечеринки и утра. Събирах се учителите и даваха представления. Представляваше се най-главно „Руска“ от Вазов, пиесата „Руска“, „Дядовата Славчова унука“ (от Т.Г. Влайков). За тия утра и вечеринки, които се даваха тогава, нямаше материали. Прочетоха се вече Вазовите. Нямаше нищо духовито, нищо по-живо, по-интересно, по-ново за хората. Четяха се все стари неща от Любен Каравелов; декламираха се тогава стиховете на Полянов, които излизаха в списание „Ново време“. Оттам се вземаха някои материали, обаче те не задоволяваха.
В това време аз почнах да пиша. И моите работи като че ли дойдоха тъкмо на помощ на тая интелигенция, дошла да работи за просветата на народа. И затова моите работи веднага станаха популярни. Разнесоха ги по всички села. Нямаше вечеринка, нямаше утро, нямаше забава, където моите работи тогава да не се четяха. Аз дори бях принуден да бягам, да се крия от тия работи.
Тук, в София, се даваха много утра и вечеринки. Много често ставаха. Главно ставаха в „Трапезариите“ — както казваха на един салон, в който сега се помещава обущарница „9 септември“. Това беше едно салонче, където се събираше интелигенцията. Почти всяка вечер имаше забава, вечеринка. Покрай всичко това и танцове имаше. И ме канеха да чета. И аз някои работи съм писал специално за тия вечеринки: като „Душата на учителя“, „Сълза Младенова“. Повече от тия мои работи из учителския живот съм ги писал там. Посрещаха се с голям възторг и веднага се намираше някой редактор да ги издаде. Крум Максимов — брат му Христо Максимов беше умрял — беше поел издаването на списание „Учител“. Той ги вземаше веднага и ми плащаше веднага голям хонорар — 20 лева на парче. А тогава това беше най-големият хонорар. Още на сцената се качваше, даваше ми парите публично пред всички — слава голяма! — и ги печаташе. Парите още вечерта се изпиваха и изгуляваха.
Тогава, в това време, се създаде и списание „Общо дело“. Мисля, че един от редакторите беше Митишев. Той беше социалист. Беше редактор и уредник на списанието. Той преведе тогава (мисля под редакцията на Ана Карима) Чехов — няколко тома. Той беше един трудолюбив човек, слаб; умря наскоро. Беше чиновник във Финансовото министерство, в Пенсионното отделение. Преводът не беше лош. Сносен превод беше. Аз даже скоро намерих една книжка от него, прегледах го и ми се видя нелош превод, дори много добър превод. Той изигра една голяма роля в нашата литература, особено между тези младежи, които се интересуваха и които бяха склонни да пишат. От това, което се даде от Чехов, аз можах да се запозная и да науча нещо за руската литература, макар че по-рано аз бях вече чел на руски Чехов.