По тия времена там, в това „Общо дело“, напечатах първия си разказ в сериозно списание. Той е „Напаст божия“.
Понеже искате да знаете как съм написал тия работи, ще ви разправя нещо.
Аз написах разказа „Ветрената мелница“. Трябваше ми да се опише една голяма суша, за да подтикне дядо Корчан, героя във „Ветрената мелница“, да направи вятърна мелница на едно място по нашите места, където вятърна мелница само в приказките се срещаше. И аз с едно голямо старание, с писане и преписване се мъчех да опиша сушата. И действително там много сгъстено съм я описал, даже прекалено много съм писал за сушата. Това описание за сушата влизаше в разказа „Ветрената мелница“.
Аз искам да ви разкажа как се появява хрумването да напишеш нещо — у мене как е ставало (у другите може да стане другояче). Смятам, че без тия хрумвания отвън не може. От едно нещо ти хрумне за друго нещо. В моето село се появи една болест — дифтерит по децата — и през едно лято умряха 50 деца — бързо, за два месеца. Мене ме нямаше там. Връщам се в село. Научих каква е работата и почнахме с някои хора да се питаме: какво е това? Лекар нямаше. Имаше един арменец, околийски лекар в Новоселци. Обаче тази болест беше пламнала по всички села (инжекциите бяха неизвестни) — и той не смогваше да отиде да лекува хората. Там по-будните селяни се събрахме да видим какво става, отгде иде тази зараза. Хората се научиха да се пазят, да се не сношават едни с други. Отгде иде тая работа? Но хората живееха малко примитивно. Имаше един кладенец, който не беше изграден, а една много голяма коруба от дърво беше бутната в земята — и той се пълнеше с вода. От тоя кладенец наливаха вода много хора. И си наливат съдовете, които носят на кобилици. Взел менчето, като дойде, върже го за нещо, бръкне — не беше много дълбоко, — налее го, сипе си. Рекохме: да не е от това нещо тази болест, да не иде оттам тази зараза? Защото действително беше ужасно нещо: 50 деца в едно малко село бързо-бързо отидоха И мислехме. И аз, който тогава четях (имах възможност да чета медицински книги и списания, които ми попадаха, и ходех и в София като по-будно момче от селото), предполагах, че заразата иде от кладенеца. И поисках да бъде затворен тоя кладенец. Ако може — да прекратят да наливат от него вода. Най-после обявиха да не наливат от него вода. Добре, ама хората невежи: „Е, от водата ще ни дойде болестта!“ Не слушаха. Някои послушаха, но не всички послушаха. Тогава се принудиха да поставят човек — да им казва да не наливат от тая вода.
От този случай ми хрумна на мене разказът „Напаст божия“.
И тогава взех аз почти половината от описанието за сушата, което бях направил във „Ветрената мелница“, и го поставих тук, в „Напаст божия“. По този начин аз облекчих и „Ветрената мелница“, защото щеше да бъде много претрупана с това описание; облекчих, тъй да се каже, и моята работа в тоя разказ, като си послужих с това готово описание да допълня и другия разказ — така, както може би от вас мнозина го знаят от този разказ.
Та разказа аз напечатах в „Общо дело“ тогава. Митишев ми го взе, намери го за добър и интересен. След това им дадох и разказа „Изкушение“ И този разказ е известен, и той беше популярен. Тогава се четеше навсякъде, разказът за попа, който изпил виното за комката в черквата, се напечата в „Общо дело“.
Тия разкази направиха едно особено впечатление — като нещо ново, като един не маниер на писане. Нов сюжет в литературата се появи. Страшимиров пишеше едно, Стаматов — друго, Влайков — трето. Моите работи дойдоха като по-други, които не приличаха на техните, макар че бяха в същия дух и почти на същите теми. Не приличаха на техните, но затова допаднаха много добре за целите, които тогава гонеше това многолюдно учителство, за кое ви разправям, и започнаха да ги четат по утра и вечеринки. И това беше една голяма услуга за техните цели тогава.
Тогава се сдружих с някои хора в българановската компания. Вестник „Българан“ беше започнал да излиза и там идеха много от тия млади хора, които пишеха. Много от тях няма и имената им не зная. Повечето от тях изгинаха в Балканската война. Но с един поет, за когото знаете всички — Димитър Бояджиев, който се самоуби после, — ние станахме много добри, близки приятели. Той беше един много нежен, много красив човек, с една брада исус-христосовска, с едни хубави очи. Сдружихме се с него. Нему беше възложено да редактира „Летописи“. „Летописи“ излизаше под редакцията на Величков, но той беше български представител в Белград и затова тук беше възложил на Велчо Велчев (журналист, който беше началник на телеграфната агенция — „Бюро за пресата“ се казваше, ако се не лъжа) редактирането. Той беше зает с работа и беше намерил Димитър Бояджиев, също чиновник в „Бюрото за пресата“ (който знаеше френски), да редактира списание „Летописи“. И ние се сдружихме с него. Аз там напечатах най-напред „Ветрената мелница“, след това напечатах някои от тези първи мои разкази, които, може да се каже, са най-популярните, по-добре ценените работи от страна на критиката и от страна на читателите. Единият се казваше „Гост“. Не мога да си спомня още кои други се напечатаха там. Разбира се, срещу това ми се не плащаше нищо. Никакъв хонорар не ми се плащаше.